Тери Пратчет - Фантастична светлина

— Гласни струни — каза дървото.

— Да де, именно — рече Ринсуинд. Млъкна и се загледа мрачно в дъжда.

— А аз си мислех, че магьосниците знаят всичко за дърветата, горската грана и тям подобни — в гласа на Двуцветко прозвуча упрек. Много рядко нещо в гласа му даваше да се разбере, че не смята Ринсуинд за великолепен чародеец и магьосникът подскочи.

— Знам, знам — рече грубо.

— Тогава какъв вид дърво е това? — попита туристът.

Ринсуинд погледна нагоре.

— Бук — отсече.

— Фактически… — почна дървото, но веднага млъкна. Беше уловило погледа на Ринсуинд.

— Тези неща там горе приличат на дъбови желъди — усъмни се Двуцветко.

— Да, така е, това е сесилната или още хептокарпическа разновидност — каза Ринсуинд. — Плодовете действително много приличат на дъбови желъди. Практически могат да заблудят всекиго.

— Глей ти — възкликна Двуцветко, — ами какъв е онзи храст ей там, тогава?

— Леска.

— Но по него има бодли и червени боровинки!

— Е и? — строго каза Ринсуинд и го изгледа свирепо.

Двуцветко се предаде пръв.

— А, нищо — каза отстъпчиво. — Сигурно са ме информирали грешно.

— Точно така.

— Но под него има някакви големи гъби. Могат ли да се ядат?

Ринсуинд предпазливо ги огледа. Наистина бяха много големи и шапките им бяха на бели и червени петна. По-точно бяха от сорт, който местният шаман (който в момента се намираше на няколко мили и се сприятеляваше с една скала) обикновено ядеше само след като първо си завържеше с въже единия крак за някоя скала. Нямаше как, трябваше да излезе под дъжда да ги огледа. Коленичи в шумата и надникна под шапката. След малко пророни едва-едва:

— Не, изобщо не стават за ядене.

— Защо? — извика Двуцветко. — Да не би жълтият цвят на ръбчетата отдолу да не е какъвто трябва да бъде?

— Не, не е това…

— Сигурно браздите по пънчетата им не отговарят тогава.

— Съвсем нормално изглеждат, всъщност.

— Шапките тогава. Сигурно цвета им не е както трябва, а? — попита Двуцветко.

— Не съм сигурен за това.

— Е, добре де, тогава защо да не могат да се ядат?

Ринсуинд се изкашля.

— Ами заради вратичките и прозорчетата — каза нещастно, — веднага ги издават.

Гръм се търкаляше из Невидимия Университет. Дъжд се лееше върху покрива му и гъргореше през муцунестите му водоналивници, макар че един-два от по-хитрите бяха офейкали и се бяха подслонили под лабиринта от керемиди. Далеч под покрива, в Голямата Зала, осемте най-могъщи магьосника в света на Диска се събраха в осемте върха на церемониалния октограм. В действителност те може би не бяха най-могъщите, но със сигурност притежаваха огромни способности за оцеляване, което в магьосническия свят на жестока конкуренция беше почти едно и също. Зад всеки магьосник осми ранг стояха по половин дузина седморангови, които се опитваха да го избутат и на старшите магьосници се налагаше да култивират въпросително отношение към, да речем, скорпиони намерени в леглата им. Една древна поговорка обобщава: „Когато на един магьосник му омръзне да търси парчета стъкло в обяда си“, се казва в нея, „значи му е омръзнал живота“.

Най-старият магьосник, Грейхалд Сполд от Древните и Съвсем Истински Мъдреци от Неразкъсания Кръг се облегна тежко на украсения си жезъл и тъй рече, казвайки:

— Кажи си приказката Уедъруакс, че краката хич не ме държат.

Галдър, който беше поспрял просто за ефект, го изгледа свирепо.

— Добре тогава, ще бъда кратък…

— Тъй те искам.

— Всички ние сме поискали напътствия относно събитията от тази сутрин. Може ли някой измежду нас да каже, че е получил такива?

Магьосниците се погледнаха, без да се извръщат. Никъде, освен на профсъюзно събрание за оказване на братска помощ, не се среща толкова много взаимно недоверие и подозрение, както в сборище на старши чародейци. Голата истина обаче беше, че денят протече много зле. Обикновено споделящи информация демони, свикани набързо от Занданните Измерения, се бяха смутили и боязливо се бяха дръпнали вместо да отговорят на въпроса. Магическите огледала се бяха напукали. Картите мистериозно се бяха превърнали в късчета празна хартия. Кристалните кълба бяха помътнели. Даже чаените листчета, обикновено презирани от магьосниците като лекомислени и незаслужаващи внимание, се бяха скупчили на дъното на чашите и бяха отказали да се помръднат.

Накратко, сбраните магьосници бяха объркани. Чу се всеобщо утвърдително мърморене.

— Следователно, аз предлагам щото да извършим Ритуала на Ашк Енте — изрече Галдър драматично.