Тери Пратчет: Фантастична светлина

Октаринови и пурпурни искри проблясваха по кориците на книгата. Тънкото вълмо дим се заизвива над аналоя и тежките метални заключалки, които държаха книгата затворена, видимо започнаха да се обтягат.

— Защо магиите са толкова неспокойни? — попита един от по-младите магьосници.

Галдър вдигна рамене. Не можеше да го покаже, разбира се, но започваше наистина да се безпокои. Като опитен магьосник от осмо ниво, той виждаше полувъображаемите форми, които се появяваха за момент във вибриращия въздух, като мамеха и подканваха. Почти така, както комари се появяват преди гръмотевична буря, действително тежки натрупвания на магия винаги привличат създания от хаотичните Занданни Измерения — зловещи Създания, целите в слюнка и с разместени органи, вечно търсещи пролука, през която биха могли да се промъкнат в света на хората 1 1 Няма да ги описваме, тъй като даже и най-хубавите от тях приличат на потомство на октопод и велосипед. Добре известно е, че твари от непривлекателни вселени винаги търсят да влязат в тази, която за тях представлява психичния еквивалент на място удобно откъм транспорт и близо до магазините. .

Това трябваше да се спре.

— Ще ми трябва доброволец — каза твърдо. Настъпи внезапна тишина. Единственият шум идеше иззад вратата. Беше зловещия тих звук на метал, който се къса при опън.

— Много добре тогава — каза. — В такъв случай ще ми трябват сребърни пинсети, около два литра котешка кръв, малък камшик и стол…

Казват, че обратното на шума е тишината. Това не е вярно. Тишината е само отсъствие на шум. Тишината би била ужасна гюрултия в сравнение с внезапната тиха имплозия на безшумие, която удари магьосниците с цялата сила на експлодиращо глухарково пухче.

Дебел стълб искряща светлина изскочи от книгата, удари тавана със струя пламък и изчезна.

Галдър втренчено се взираше в дупката, без да обръща внимание на своята тлееща тук-там брада. Посочи драматично.

— Към горните мазета! — извика и заскача нагоре по каменните стълби. С шляпащи чехли и издуващи се нощни ризи останалите магьосници го последваха, като падаха един връз друг в стремежа на всеки да бъде последен. Въпреки това всички пристигнаха навреме, за да видят как огненото кълбо с окултна мощ изчезва в тавана на горната стая.

— Ъ! — каза най-младият магьосник и посочи пода.

Стаята беше част от библиотеката, докато магията не я беше пронизала, насилствено преструктурирайки вероятностни частици на всичко по пътя си. И така, разумно беше да се предположи, че малките пурпурни тритончета са били части от пода, а ананасовия крем може някога да е бил книги. А няколко от магьосниците по-късно се заклеха, че малкият печален орангутан, седнал сред всичко това, много приличал на главния библиотекар. Галдър се втренчи нагоре.

— Към кухнята! — прорева, като газеше из крема към следващото стълбище.

Никой никога не узна в какво бе превърната голямата чугунена готварска печка, тъй като тя бе съборила една от стените и бе успяла да избяга преди групичката рошави магьосници с безумни очи да нахълтат в стаята. Готвачът специалист по зеленчуци беше намерен много по-късно, скрит в казана за супи и ломотеше неяснотии като: „Кокалчетата! Ужасните кокалчета!“ Последните тънки струйки магия, вече някак позабавени, изчезваха в тавана.

— Към Голямата Зала!

Стълбите тук бяха много по-широки и по-добре осветени. Задъхани и с аромат на ананас, по яките магьосници бяха вече горе, когато огненото кълбо достигна средата на огромната проветрива стая, която представляваше главната зала на Университета. То висеше неподвижно; само от време на време нещо по повърхността му се издуваше и фъщеше.

Магьосниците пушат, както всички знаят. Това може би обяснява хора от ковчежни кашлици и зъбопилни хриптения, които избухваха зад Галдър, докато последният се опитваше да оцени положението и се чудеше дали не го е прекалено страх, за да си потърси скривалище. Той сграбчи един изплашен студент.

— Намери ми гледатели, далекогледатели, гадатели и вътрегледатели! — излая. — Искам това да се проучи.

Нещо се оформяше вътре в огненото кълбо. Галдър засенчи очи и се взря в нещото, оформящо се пред него. Не можеше да има съмнение. Беше вселената.

Той беше съвсем сигурен в това, тъй като в кабинета си имаше неин модел, който по всеобщо признание бе далеч по-внушителен от действителността. Възможностите, предлагани от дребните перли и сребърния филигран, напълно биха объркали Създателя. Но мъничката вселена в огненото кълбо беше обезпокоително… ами-и, истинска. Единственото, което й липсваше, беше цвят. Цялата беше от прозирна бяла мъгла.