Фредерик Пол - Гейтуей IV

Не е никак лесно да ви опиша за какво точно исках да помисля. Без да се обиждате, но телесните едва ли са в състояние да обсъждат със себе си толкова много и различни въпроси едновременно.

Което ме караше да смятам, че вече съм допуснал грешка.

Телесните не са в състояние да жонглират със сложни и разнообразни теми. Не ги бива ни най-малко в паралелното анализиране на информацията. Телесните са праволинейни. Което означава, че винаги когато си имам работа с тях, не бива да забравям за тези недостатъци. И така, след като направих три несполучливи опита да открия откъде трябва да започна, изведнъж осъзнах, че съществува и четвърти, коренно различен начин.

И той е да ви разкажа за децата, които живееха на Наблюдателното колело.

Ще трябва обаче да се върнем малко назад във времето. Не много далеч. Дори съгласно телесните представи.

Само няколко месеца.

Ще започна с разказа за Кихльо.

Кихльо бил осемгодишен — в неговото лично отброяване на времето, за което всъщност говорим. Истинското му име било Стернутатор. Това е хичиянско име, но не се учудвайте — той бе хичиянско дете. Имал е нещастието (или щастието) да бъде мъжко отроче на двама хичиянски специалисти по времето, когато хичиянската цивилизация осъзнала, че повече не може да се крие из вселената. Това откритие не я заварило неподготвена. Древните отдавна били предсказали подобна възможност и дори разпоредили създаването на съответни екипажи от специалисти, които да бъдат призовани на служба веднага щом изникне необходимост. В мига на вдигането на тревогата родителите на Кихльо полетели към външния край на галактиката. Стернутатор заминал с тях.

Стернутатор не е подходящо име, особено ако голяма част от останалите деца в училище са от човешки произход. На хичиянски думата означава „ускорител на елементи“, донякъде подобен на лазера, в който микроскопичните частици биват „възбуждани“, или по-точно стимулирани, докато се превърнат в едно общо, могъщо излъчване. Грешката на момчето била, че разкрило значението на името си пред своите съученици, след което те го надарили с прозвището Кихльо.

Поне повечето от тях. Някои като Харолд, деветгодишния умник, рожба на човешки родители, който седял зад него по време на концептуалните уроци, му викали „Едно от седемте джуджета“. „Твърде тъп си да бъдеш Кихльо“ — повтарял той, макар Стернутатор редовно да го побеждавал в играта на тримерен пъзел. — По ти подхожда да си Сънливко." След което скачал върху трамплина и блъскал Кихльо толкова силно, че го отпращал право в обятията на робота-инструктор по тай-чи. Естествено, роботът улавял Кихльо и така всичко се разминавало без поражения за всеки от двамата.

„Той е само едно хлапе — успокоявал го роботът, докато го изтупвал от праха. — Когато порасне, ще осъзнае, че се държи глупаво.“

„Но аз не желая да ме наричат Сънливко!“ — оплаквал се с насълзени очи Кихльо.

„Няма, няма. Никой няма да го повтори. Освен Харолд, но и той ще ти се извини един ден.“

В интерес на истината, повечето от съучениците на Стернутатор не харесвали никак Харолд. Тъй че никой не повторил номера му, освен петгодишната Мекапръчла, а и тя опитала само веднъж, защото искала да се хареса на човешките деца. Когато разбрала, че никой не и обръща внимание, престанала.

С други думи Кихльо не пострадал особено, ако изключим стаената в душата му обида, за която побързал да се оплаче на родителите си. Сторил го същата нощ, без да очаква, че ще предизвика толкова гняв и веселие.

Ядосаният бил баща му, Бремстранхлунг, който вдигнал хърбавичкия си син на коляно и просъскал:

— Това е нечувано! Ще поискам обяснение от наставника, заради поведението на онази лоена топка спрямо нашия син!

Майка му пък била развеселена.

— Бреми, когато ходех на училище, ми се случваха далеч по-лоши неща. Остави момчето да се оправя само.

— Хичиянците никога не се бият, Фемтоуейв.

— Затова пък човеците го правят. Бреми, време е детето да заимства нещо от тях. Стига да не пострада, разбира се. — Тя оставила блестящия, излъчващ светлина инструмент, донесен от работата й, изправила се — движение, което по-скоро напомняло приплъзване, отколкото вървене, заради по-ниската гравитация на Колелото — пресякла стаята и взела Кихльо от коленете на баща му. — Нахрани момчето, скъпи — добавила тя с добронамерена усмивка, — и той ще забрави всичко. Струва ми се, че възприемаш нещата далеч по-сериозно от него.