Фредерик Пол - Гейтуей IV

— Ем… какво?

— Ембарго, Робин, правилно ме чу. Отрязани са. Цензурирани. Забранени. Никаква връзка с всеки от двата обекта. Затова твърдя, че тези събития са свързани както помежду си, така и с маневрите. Както знаеш, преди няколко седмици на Наблюдателното колело е имало фалшива тревога. А може би тревогата въобще не е била фалшива…

— Алберт! Какви ги говориш?

Трябваше да овладея гласа си. Еси ме гледаше учудено. Опитах се да й се усмихна успокояващо, но ми беше трудно да го сторя. Нямаше нищо успокояващо в мислите ми.

— Не, Робин. Нямам причини да смятам, че тревогата не е била фалшива. Но може би Обединената служба за наблюдение на Убийците проявява повече загриженост от мен и това да е родило идеята за преждевременните маневри, на които пък са изпробвали някакви нови оръжейни системи…

— Оръжейни системи!

Ново облещване от Еси. Наложи се да вдигна чаша и да произнеса с престорена жизнерадост:

— На здоровье!

— Точно така, Робин — кимна мрачно Алберт. — Остава само да разуча каква е причината за присъствието на генерал Касата. Мисля обаче, че обяснението е съвсем просто. Дошъл е, за да те държи под око.

— Ако е така, значи си върши работата през пръсти.

— Не си прав, Робин. Вярно, че генералът има и други интереси. От известно време се е усамотил с една млада госпожица. Но преди да го стори, издаде забрана нито един космически кораб да не напуска астероида през следващите трийсет „органични“ минути. Струва ми се, че ще те навести още преди изтичането на споменатия период, а дотогава, както вече споменах, едва ли ще успееш да излезеш на орбита.

— Чудесно — въздъхнах аз.

— Не бих казал — поправи ме строго Алберт.

— Но той няма право!

— Погледнато в по-общ план — така е. Рано или късно ще съумееш да събереш цялото кралско войнство и да свиеш сармите на генерала, още повече, че все още съществува известен цивилен контрол над онова, което става в Обединената служба. Боя се обаче, че за момента астероидът е затворен за полети.

— Копеле!

— Сигурно е такъв — усмихна се Алберт. — Позволих си да информирам Института за развоя на събитията и очаквам съответния отговор. Склонен съм да мисля, че ще бъде забавен във времето — по чисто органични причини. — Той направи пауза. — Имаш ли други въпроси? Или мога да се върна към разследването?

— Върви, мътните да го вземат!

Пришпорих безтелесната си натура из гигабитовото пространство, опитвайки се да успокоя опънатите си докрай нерви. Когато най-сетне си възвърнах способността да поддържам нормално общуване, върнах се при Еси и Сергей Борбосной, в тяхната симулация на „Синият ад“, Еси ме погледна разсеяно, точно по средата на някакъв дълъг виц, след това втренчи очи в мен.

— Ей, Робин. Какво ти тежи на душата?

Разказах й за всичко, научено от Алберт.

— Копеле — заключи тя, доближавайки се максимално до собствената ми оценка, а Сергей добави:

— Некультурньй.

След това Еси ме хвана загрижено за ръката.

— Стига, Робин. Не е толкова важно в този момент, не смяташ ли? Нали нямаш намерение да напускаш този чудесен купон, поне за известно време. Телесно време?

— Да, но, проклет да е…

— Той отдавна е проклет, скъпи Робин. Пийни си малко. Хайде, развесели се.

Направих опит.

Но не се получи много добре. Нито пък ми беше интересно да слушам какво си говорят Еси и Сергей.

Харесвам Сергей. Не заради физическата му привлекателност. Такава изобщо му липсва. Сергей Борбосной е висок, прегърбен, плешив. Надарен е със сантиментални руски очи и невероятна способност систематично да поглъща неимоверни количества леденостудена водка в миниатюрни чашки. Тъй като и той като нас не принадлежи към света на живите, може да го прави до безкрайност, без да се опива повече, отколкото иска. Според Еси обаче Сергей притежавал същата способност и в онези далечни времена, когато двамата са били състуденти в Ленинград и все още са се радвали на телесните си обвивки. Сигурно добре са се забавлявали тогава, по свой, руски начин. На мен, за жалост, не ми е присъщ.

— Е, как върви? — попитах накрая, когато забелязах, че са спрели да разговарят и ме разглеждат напрегнато.

Еси се пресегна, приглади нежно косата ми и произнесе:

— Ей, старо приятелче. Май не ти е интересно да слушаш нашите спомени? Защо не се поразмърдаш?

— Нищо ми няма — сопнах се и тя въздъхна.

— Върви — повтори и аз се надигнах. В края на краищата щеше ми се да остана за малко насаме с мислите си.