Фредерик Пол - Гейтуей IV

Всички ще се съгласят, че няма друг начин за постигане на тази цел. Да предположим, че в края на краищата нещо премине покрай кугелблица и наблюдателите уловят сигналите, пораждащи всички досегашни опасения — това би означавало преднина от четирийсет минути преди действителното събитие, защото точно толкова ще отнеме на носещите се със скоростта на светлината сигнали да пресекат точно шест пъти разстоянието между Земята и Слънцето (което е една астрономическа единица, тъпанари такива).

Съществува, разбира се, известно съмнение дали „кушетките“ ще са в състояние да доловят въобще нещо в подобен случай. В края на краищата, някои наблюдатели отбелязват, че моделът на „кушетките на сънищата“, прилаган по онова време от хичиянците, не е притежавал чувствителност към програмно-съхранени личности като моята или тази на Алберт Айнщайн и това станало възможно едва след като в тях се поровичкали специалисти като Еси. Каква е причината тогава да вярваме, че биха били в състояние да засекат напълно непознатите сигнали на теоретично съществуващите Убийци? Така или иначе, не разполагали със средства, за да се справят с втория проблем.

Що се отнася до първия, тъй като нищо не се случвало в района около кугелблица в продължение на няколко милиона години, трудно било да се предположи, че четвърт час повече или по-малко ще се окаже от каквото и да било значение.

На следващата сутрин Кихльо бил събуден от гласа на домашния наставник, който произнесъл на хичиянски: „Ден за учебна тревога! Ден за учебна тревога! Учебна тревога втора степен!“

Продължил да го повтаря, докато Кихльо не се изнизал от топлия, пухкав юрган, наподобяващ чувал, след което сменил плочата на: „Учебна тревога, Стернутатор. Тревога втора степен. Днес няма училищни занимания.“

Типичен случай на лошо начало с чудесен завършек за Кихльо. Той разлюлял пашкула между кльощавите си бедра и позвънил на Харолд — с когото вече не враждували — докато си смазвал зъбите. „Искаш ли да гледаме пристигащия кораб?“ — предложил Кихльо, а Харолд разтъркал сънено очи, прозял се и отвърнал: „И още как, Сънливко. Чакай ме след десет минути на ъгъла на училището.“

И тъй като била обявена учебна тревога, макар и втора степен, родителите на Кихльо вече били по местата си и сега в къщата ги замествал домашният наставник. Той помолил Кихльо да си изяде чинно закуската (— Не и в такъв ден! — отказало момчето, но все пак склонило на един сандвич за из път) и му припомнил, че трябва да вземе въздушна баня (каквато вече бил взел предната вечер, а дори бащата на Кихльо не бил толкова стриктен по отношение на личната хигиена). Накрая момчето затворило вратата на апартамента, прекъсвайки потока от заплахи, които сипел домашният наставник, и се затичало през опустелите заради учебната тревога коридори на Колелото към мястото на уговорената среща.

Защото, когато Харолд не прекалява с досадните си забележки, двамата с Кихльо са чудесни приятели.

Трудно е да се каже, че приятелството им започнало безоблачно. Харолд бил едва ли не първото човешко същество, което Кихльо срещнал, но същото можело да се каже и за другата страна. В началото всеки от тях изпитал отвращение при вида на другия. В очите на Кихльо Харолд изглеждал възтлъстичък, дори подпухнал и зализан — досущ като труп, прекарал твърде дълго във водата.

От гледна точка на Харолд Кихльо изглеждал още по-зле.

Хората най-често сравняват хичиянците с мумифицирани и сбръчкани от дълъг престой в пустинята човешки трупове. Скелетният строеж на Кихльо наподобявал този на хуманоидите, но плътта по него едва се събирала в една шепа. И, разбира се, да не забравяме този смешен пашкул. Както и отвратителната миризма на амоняк, която се носи около всеки хичиянец.

Та както казах, приятелството им не възникнало спонтанно. От друга страна и двамата нямали кой знае какъв избор. На територията на Наблюдателното колело едва ли имало и петдесет деца и две трети от тях учели в останалите училища, разположени покрай външния периметър. Тъй че възможностите за избор били още по-ограничени. Ако не броим и новородените, както и децата под шестгодишна възраст, числото им съвсем се ограничавало. Тинейджърите пък не проявявали никакъв интерес към хлапаците — кой би искал подобни дребосъци да му се мотаят в краката?

Не че не биха могли да прескачат до съседните сектори. Дори осемгодишният Кихльо го правел много пъти, сам или в компанията на съученици. Но и там нямало нищо, което да е различно от техния собствен сектор, само децата били непознати.