Фредерик Пол - Гейтуей IV

— Мислих доста върху това — обади се първа Еси. — Въпросът е какво е общото между нас тримата? Да започнем с това, че съществуваме в съхранен вариант, но същото може да се каже за още милион други личности. Второ — аз съм програмен дубликат на телесна личност, която е жива. Хулио също.

— Но не и аз — рече Алисия Ло.

— Не и ти — поклати глава Еси. — Вече го знаех. Затова проверих някои неща. Твоето тяло е издъхнало от перитонит преди осем години, значи и тук не сме уцелили. Трето. Всички сме доста интелигентни според общоприетите представи, притежаваме определени умения — като владеене на висш пилотаж, навигация и прочее — но това същ; не е изключение. Трябва да се разровим по-надълбоко. Например: аз съм от руски произход.

— Аз съм черен американо-испанец — рече Касата, — а Алисия е китайка. Не става. Освен това сме един мъж и две жени.

— Двамата с Хулио сме играли на времето хандбал — предложи Асилия Ло, но Еси продължаваше да клати глава.

— Нямаше такива игри в Ленинград. Пък и Враговете едва ли ще се интересуват от спортните ни умения.

— Проблемът е, че просто не знаем какво може да ги заинтригува — намесих се аз.

— Толкова често си прав, скъпи Робин — въздъхна Еси. — По дяволите! Чакайте. Можем да продължим по не чак толкова скучен начин.

— Ами аз не бързам за никъде — вдигна рамене Касата, който изглежда се уплаши, че току-виж се откажем от услугите му.

— Не съм казала „по-бърз“, а „не толкова скучен“. Приключихте ли с питиетата? Искате ли да покараме сърф? През това време ще пусна една програмка да подготви списък на всички наши общи черти и прилики. Не е никак трудно и нищо няма да почувствате. — Тя се засмя, — Най-много лек сърбеж — добави и изтича към кабинета си.

Така че аз трябваше да поема домакинството. Нещо, което винаги съм избягвал. Какво да се прави? Предложих им нови коктейли. Попитах ги дали не желаят да се възползват от стаите за гости в къщата, или да се разходят из градината. Не, искали да сме заедно и да си говорим. Вярно, на верандата беше приятно, духаше прохладен ветрец и заливът беше много красив.

Макар че си бъбрехме за най-общи неща, постепенно забелязах, че Касата проявява известна ревност към миналото на Алисия, особено в онази част, която е свързана с мъже. Тя тъкмо разказваше как се е появила някога на Гейтуей и се е запознала с колегите си, когато той я прекъсна намръщено:

— Предполагам, че си направила страхотно впечатление на всички?

Алисия се засмя.

— Уви, не, колкото и да ми се искаше!

Това ме изненада.

— Защо, да не са били обратни? Или слепи?

Тя се изчерви, очевидно доволна от комплимента.

— Нямате представа каква картинка бях тогава. Бях висока и кльощава и ми викаха „хичиянката“!

— Но сега си направо възхитителна — не се сдържа Касата. — Чакай, как така стана, че те изпуснаха? Говоря за апандисита. Нямаше ли доктори наоколо?

— Разбира се. Пълното медицинско обслужване функционираше и веднага ми предложиха да ме излекуват. Казаха, че ще могат също да извършат някои козметични промени — ще намалят дължината на костите, ще добавят тук-там по малко плът, ще коригират чертите на лицето ми. Но аз не исках частични промени, Хулио. Мечтаех да съм наистина красива и имаше само един начин да го осъществя. Да ме прехвърлят в гигабитовото пространство. И аз го избрах.

Изведнъж от цветната леха се надигна една позната фигура и произнесе с тържествен глас:

— Сега вече знаете причината.

— Еси! — извиках аз. — Ела бързо!

Защото фигурата принадлежеше на Алберт Айнщайн.

— Божичко, Алберт! Къде се изгуби, човече?

— О, Робин! Пак ли ще подхванем метафизичната тема?

— Нямах това предвид — облегнах се във фотьойла и го погледнах. Не изглеждаше променен. Стискаше познатата незапалена лула, чорапите му бяха смъкнати, а перчемът му — разпилян във всички посоки. Той се приближи и приседна на една табуретка срещу нас.

— Знаеш ли, Робин, съществуват някои чисто метафизични отговори на този въпрос. Не съм бил „някъде“. А и този, който е бил „там“, не съм „аз“.

— Честно казано, нищо не разбирам — признах си аз. Но не беше съвсем вярно. По-скоро се надявах, че не разбирам.

Той кимна, а на лицето му се четеше безкрайно търпение.

— Робин, успях да се свържа с Враговете. По-точно, те ме потърсиха. И още по-точно, този „Алберт“, който разговаря в момента с теб не е твоята програма „Алберт Айнщайн“.

— А кой е тогава?

Той се усмихна и тогава си дадох сметка, че вече разбирам всичко.