Фредерик Пол - Гейтуей IV

Не си губих времето напразно.

Без Алберт животът ми ставаше малко по-труден. Съвсем малко, защото едва ли имаше нещо, което Алберт би могъл да прави вместо мен (освен да отговаря на въпросите, които обичах да му задавам, разбира се). Така че сега аз бях този, който се скиташе из света, за да научи какво става.

Много, но не всичко, което открих, можеше да ми помогне.

В началото имаше изблик на неудържима паника. Обединената служба предаваше тревожни съобщения за печалното състояние на своя боен флот, настойчиви молби незабавно да се започне построяването на нов, по-голям и по-мощен, следвайки принципа, че ако опиташ и не успееш с нещо, трябва да продължаваш в същия дух до безкрайност.

Като цяло, след като преживя първоначалния шок, населението започна да си дава сметка, че всъщност никой не е пострадал. Вражеските космически кораби така и не се появиха в небето над Сан Франциско или Пекин, за да ги изпепелят до основи. Никой не запращаше нашата малка планета в огнената прегръдка на Слънцето.

Хората започнаха да се връщат към нормалното си съществуване — като селяни по обработените склонове на наскоро изригнал вулкан. Само че този вулкан бе изригнал така, че никой да не пострада. И сигурно щеше да изригне отново.

Институтът разкри още стотина места, където да бъдат проучвани събитията в околностите на Наблюдателното колело и най-вече да бъдат анализирани данните от „сражението“ между Вражеските и нашите кораби. Всъщност нямаше почти нищо за анализиране. Корабите на Враговете бяха заобиколили нашите, след това ни бяха затворили и пакетирали, за да ни доставят обратно там, където ни е мястото — около Земята.

Естествено, учените спореха и се караха, но без никакъв краен резултат. Освен един — всички се съгласиха, че събитията по никакъв начин не могат да повлияят на вече утвърдените възгледи и представи. Враговете са се появили малко след началото на Големия взрив. Климатът в началото им се е сторил подходящ, а когато времето започнало да се влошава — тоест, когато материята започнала да нахлува в първоначалната супа от пространство и енергия — те решили да я променят. Ето защо задвижили необходимите космически сили, след което се прибрали в своя кугеблиц, за да изчакат по-хубави дни.

Що се отнася до кратката среща в околностите на Наблюдателното колело — какво пък, ако пробудиш мечка от зимен сън, тя също ще се нахвърли разярено. Сетне отново ще се прибере в пещерата, а яростта на нашата „мечка“ беше доста краткотрайна и дори добронамерена.

О, да, имаше много и най-различни предположения. Но никакви факти. Дори не се родиха нови теории. За щастие всички (с изключение на хората от Службата) бяха на мнение, че няма никакъв смисъл да се строи нов и по-голям боен флот, но тъй като никой нямаше волята да защити тази мисъл, вероятно в края на краищата строежът щеше да започне.

Малко преди да „пристигнат“ Касата и Алисия Ло, аз проникнах в информационната банка, забодох пръст в записа на Алберт и произнесох:

— Алберт, направи ми една лична услуга. Би ли ми казал какво всъщност става?

Алберт не отговори.

Но когато се върнах в дневната, за да посрещна нашите гости, на любимия ми фотьойл бе оставена кратка бележка. Там се казваше:

„Робин, наистина съжалявам за всичко това, но нямам никаква възможност да прекъсна работата, с която се захванах. Знаеш ли, че се справяш чудесно? Продължавай в същия дух. С обич: Алберт“

Хулио Касата отново беше без униформа — носеше риза, шорти, сандали — и изглеждаше искрено доволен, че ме вижда. Когато го попитах за причината, той ми отвърна:

— О, не е в теб, Бродхед. Просто онзи копелдак най-сетне се бе заел да ми види сметката. Кой копелдак? Аз — моят телесен вариант. Страшно мрази да оставя свои копия. Отдавна да ме е изтрил безвъзвратно, но беше зает с програмата за построяване на нов флот. Ядоса се, като разбра, че ме викаш при теб, страх го е да не ме обявиш за научна ценност и да ме прибереш в твоя Институт, или нещо подобно. Много ме бива да схващам намеци.

— Това с Института е чудесна идея — кимнах. — Все ще се намери някоя полезна работа…

— Благодаря — отвърна той, а Еси добави:

— Хайде да излезем на верандата.

— Какво ще пиеш? — попитах и така неусетно навлязохме в друго настроение, сякаш нищо не се бе случило.

Но не след дълго се върнахме на темата, която ме вълнуваше. Аз не се стърпях.

— Според Алберт Айнщайн Враговете са ни пощадили, защото се срещнали с вас тримата, плюс мен и самия Айнщайн. — Касата и Ло ме погледнаха изненадано, но очевидно бяха поласкани от чутото. — Да имате представа защо? — добавих накрая. На лицата им се четеше объркване.