Димитър Талев - Илинден

— Делчев… Гоце… Тук ела, тук…

Мнозина искаха да го привлекат на масата си — познаваха го, дошъл бе от Македония, искаха да го разпитат, да го послушат и още повече те сами да се изкажат, да му поговорят. Делчев кимна тук и там, а в същото време търсеше с поглед ония, с които бе уговорил или очакваше да се срещне тук. Внезапно край него се изправи подофицерът Георги Иванов.

— Господин Делчев…

— О, бай Георги… — усмихна му се радостно Делчев.

— Елате, ако обичате, на нашата маса за малко. Подофицерът го поведе към една близка маса. Там седеше друг един подофицер, който веднага се изправи, щом се приближи Делчев. Той беше среден на ръст, мускулест, с кръгла глава, тъмноок; фуражката му беше нехайно побутната назад. Георги Иванов рече:

— Запознайте се с моя другар. — И докато другарят му подаваше ръка, Иванов каза и името му: — Черньо Пеев. — Седнаха и тримата, Иванов продължи: — И той като мене… не е македонец, но обича Македония.

— Откъде сте вие… — загледа се Делчев в другия подофицер с радостно любопитство и повлече ръка по масата към него, негли да го докосне.

— От Дерманци, Луковитско — отговори Черньо Пеев сдържано, свенливо.

Делчев не сваляше очи от него и каза:

— Щом вашето желание да помогнете иде от една искрена любов към Македония, вие наистина можете да й помогнете.

Георги Иванов тихо се поизкашля, приведе се над масата и започна със сподавен глас:

— То на думи всеки може да каже… Ето ние рекохме на дело да направим нещо. — Той се позапъна, изглежда, не знаеше как да продължи встъпителното си слово, и току отряза: — Ние ще ви набавим дванайсет пушки от новите и два сандъка с патрони.

— Това значи помощ — рече Гоце и премести поглед от единия върху другия подофицер, после пак върху първия. И попита: — Откъде, как…

Георги Иванов дигна към него светлите си очи и сякаш очакваше възражение, та каза някак строго:

— От склада. Нашия склад… в казармата. От народа за народа, господин Делчев.

— Да, бай Георги — кимна Делчев. — „От народа за народа.“ Но нема ли некаква опасност за вас…

— Не. И ротният знае, нашият ротен. Поручик Петков. Здрав българин. Всичко е наредено добре.

— Какво най-сетне — попридръпна се Черньо Пеев. — Не сме ги взели да ги изедем, да ги изпием! Ако ни открият — здраве.

— Сега — продължи Георги Иванов — кажете как да ви ги предадем, къде да ги предадем.

Делчев се поозърна и махна някому с ръка. Изеднаж, като че ли на един скок, до масата се изправи млад, пъргав мъж с живи, неспокойни очи. Облечен беше в груби, шаячни дрехи не по негова мярка, сетрето му беше разгърнато и се виждаше платнената му риза, закопчана с бяло, стъклено копче, на главата си бе натиснал плитко, шопско калпаче. Делчев хвърли към него бърз поглед:

— Седни, Попе.

Младият мъж приседна на самия крайчец на стола и като че ли всеки миг беше готов пак да скочи, като на пружина. Делчев продължи:

— Мой другар… Михаил Апостолов…

— Попето, Попето… — живо каза Михаил Апостолов и протегна бързо, отсечено ръка към двамата подофицери.

Делчев се усмихна:

— Да не повервате… Такъв подвижен, пък й шоп оттук, от Софийско. И той е бил военен… кавалерист, пък и стражар е бил.

— Дааа — проточи глас престорено Апостолов. — Бехме на власт заедно със Стамболов.

Делчев го улови за лакътя, сякаш да го задържи.

— Ето, Попе, двама наши другари… ще ни дадат некои работи, нужни за вътре. Ти ще ги прибереш, ще им намериш место.

— Добре, добре — закима бързо Попето, като шареше с очи по двамата подофицери.

— Спазарих се и с Анови — продължи Делчев. — Отстъпиха още по едно… левче. Намини днес-утре в магазина им. Те ще приготвят каквото сме уговорили. Честни търговци са те, стига кярът им да е сигурен.

— Добре, господин Гоце — отвърна все тъй бързо, живо Попето.

Някъде към горния край на кафенето се надигнаха викове и продрани крясъци; на пода изтрака съборен стол, после още един; зачу се тропот и блъсканица, наскачаха люде от всички страни, завикаха от всички краища на кафенето:

— Ха бре! Дръж го бре! Удри!… — Някой каза наблизу: — Народници и радослависти… Бият се.

Делчев гледаше нататък, присвил презрително устни, двамата подофицери седяха неподвижни, с мрачни лица. Михаил Попето каза:

— Ех, да ми е сега бичът! Бият се за кожуха н бедния народ. Добре ги оправяше них Стамболов, ама го пречукаха.

Другите трима мъже на масата мълчаха. Някого изведоха от кафенето с разкървавена глава. Обикновената врява и шум отново се възцари по цялото ка фене.