Димитър Талев - Илинден

— Хайде, учителке, честита свобода!

— Честита да е — отговори Дона и тъкмо да попита какво бе станало, войводата я изпревари:

— Въстанието е обявено. — Лека бледност — бяла сянка — мина по лицето й.

Като че ли не бе очаквала такава вест. Къде ли е Велко, какво ли ще стане с него сега? В това време оттатък, при църквата, започна да бие клепалото. Дона мълчаливо се прекръсти със страх и с радост — къде ли е Велко, но може би всичко ще се свърши добре и той скоро ще се върне при нея. Помогни, господи, и честита да ни е свободата!

Бабин бе наредил да бият клепалото и го биха четниците му бързо и несръчно, биха го, докато не се събра горе цялото село. Някои мислеха, че това е за празника, за Илинден, но войводата всички посрещаше вън, пред църквата, с гръмливия си глас:

— Честита свобода! Въстанието е обявено! Нема веке кадии и бегове, ни паши, ни султани! — И после: — Хайде, вие, жени, влизайте в църквата и палете свещи за живи и умрели. — На старейте и на всички събрани там мъже той каза: — Сега селото е под моя команда, но и старейте ще си бъдат старей. Тука ще бъда аз, в училището, и навсекъде, дето требва, а целото село ще се грижи за прехраната на четата. Ние сме тука четирима души и който иска и който има оръжие, може да дойде с нас. Ще пазим селото, а ако ни повикат, може да отидем и другаде да се бием с турците. Сега му е времето. Хайде, честита да ни е свободата, а вие, жени, палете свещи в църквата за живи и за умрели, че кръв много ще се пролива!

Зашумяха събраните тук люде, раздвижиха се, някоя от жените проплакаха с глас, но и се усмихваха през сълзите си. Свърши се с робската неволя! Честита свобода! Присъединиха се към четата и други мъже; някои от тях се спуснаха към къщи да донесат оръжието си: някоя още преди това добре наострена секира, някой пищов, коса или само кривак, избиран из цялата гора и обкован с желязо. Щастливи и прещастливи, които имаха пушки, па макар и старовремски кремъклийки — ето, дойде му времето! …

Дошла бе тук и Дона и около нея се събираха жени, поспираха се и мъже, всички очакваха тя да изкаже някак общата тревога, общите страхове и общата радост. Какво ще бъде сега християнското царство, какво ще стане с тях самите, как и накъде ще се обърне целият им живот? Да каже, тя знае по-добре, нали беше учена и нали беше жена на войвода? И Дона отговаряше, както знаеше, на градушка от въпроси:

— Кой ще управлява?

— Ще плащаме ли вергия?

— Какво ще стане с турците?

— Кой ще вземе турските чифлици?

— Ще имаме ли наша войска?

Тоя народ, поробен от стотици години, не умееше да се радва. Не се сещаше някой да изпее поне една песен. Само децата тичаха наоколо и дигаха шум и викот. Стояха тук тия бедни люде някое време, усмихваха се един на друг, казаха си по някоя дума, погледаха се, като че ли всеки очакваше да види другия някак преобразен, по-друг, и току започнаха да се разотиват. По-спираха се при Дона някои от жените, които имаха в четите свои люде, и питаха изтихо, сдържано — да не личи много тяхната угриженост сред общата радост в тоя хубав, светъл ден:

— Немаш ли некоя вест, учителке? Къде са людете ни? Здрави ли са, живи ли са? Да знайме поне…

— Не се тревожете, майчици, сестрици — отвръщаше Дона. — Бог ще пази людете ни. Ще получим добри вести…

Горе, на площадката, остана само новата селска чета — сега дванайсетмина мъже заедно с войводата. Настаниха се в училището. Дона държеше вързани и двете кучета — да не лаят по четниците. На края на площадката, на най-високото място, застана часовой в селските си дрехи и с пушка в ръка. Оттам се виждаше цялата долина, гората, височините наоколо. Виждаха и него от дворищата и пътеките насреща, виждаха го като знак на новото, което бе дошло, на новия живот, който започваше. Часовоят се сменяваше всеки четири часа и който нямаше пушка, вземаше пушката на другаря си, но за тия, които го виждаха отдалеко, беше все същият — застанал там на високата скала, буден страж на селото, на тая чудна свобода, която бе дошла. А инак животът си потече пак по своите си пътечки, пак същият за тия люде далеко тук, сред планината.

Минаха няколко дни и още няколко. Доколкото бяха останали люде в селото, всяка сутрин излизаха по работа из разхвърляните из планината наоколо криви нивици и ливадки или пък в гората, а по дворищата се мяркаше само по някоя жена или дете. Тихо беше по селото, само реката шумеше в долината, тракаха там и двете воденици. Само часовоят стоеше горе, на каменната площадка, виждаше се как стърчи пушката му и как той час по час дига ръка да засени очите си, да разгледа наоколо. Така пет дни наред. Ама наистина ли дойде край на робската неволя и теглила? Наистина ли турски насилник няма да стъпи вече в Рожден?