Димитър Талев - Илинден

После всичко утихна. Още преди това въстаниците долу бяха превзели мюдюрството и бяха избили всички заптиета. След толкова гръм и трясък сега и тук, на поляната, и долу, из селото, се чуваше само човешки говор и радостен вик. И клепалото не преставаше да бие, все тъй бързо и весело; колкото и да бяха тихи, меки звуците му, те се носеха над селото, многогласно отекваха по околните височини като радостна тържествена песен.

Дебрища празнуваше своето освобождение.

Тая нощ в Дебрища спаха само малките деца. На няколко места по височините около селото и на пътя за града, доста далеко отвъд градската махала, пламтяха през цялата нощ огньове — бдяха там на стража групи въстаници. Най-после небето започна да светлее. Настъпваше първият свободен ден за Дебрища. И още в тъмни зори селските улици и площадът долу започнаха да се пълнят с люде.

Всички се стичаха към площада пред училището, дето се бе настанило Началството. На малката площадка пред училищната врата се бе изправил млад хубав четник, облечен в дебърска носия, препасан с патронташ и с два револвера в пояса. Той държеше в едната си ръка въстаническото знаме, притиснал якия прът към гърдите си. На другия край на площадката стоеше друг четник с пушка при нозе. Тук, в училището, бяха войводите Марко Чендов, Иван Пенев, Велко Скорнев, тук беше Иоле Ядрев и всички други селски войводи, които бяха дошли с милицията от другите железнишки села, тук бяха Никола Нешев и Любен Расков от околийския комитет, Кузман Велянов, Милош Ванков, Борис Глаушев. Премислено бе преди това още как да се нареди отбраната на Дебрища, а с това и на целия Железник, та не се губи много време за съвещания и разговори. Определи се най-напред четирима местни люде да бъдат управници на Дебрищката република. Казаха мнозина тук на Кузмана Велянов:

— Ти ще бъдеш първият. И досега ти беше главатар на селото.

Кузман размаха и глава, и ръка:

— Не! Аз… с пушката. Сега изберете некои по-стари люде за селско управление.

Избраха четирима по-стари люде, излезе вън Йоле Ядрев на площадката и викна към насъбралия се народ:

— Да дойдат тука и да се явят Евтим Търпев, Велян Марков, Тале Мургов и дедо Темелко Петрев. Началството ги избира за управители на селото, чуваш ли, народе!

Дигна се вик по целия площад:

— Ура! Чуваме сички! Ура…

Влязоха в училището и четиримата един след друг, а Евтим Търпев беше въоръжен с мартинка и с патронташ на пояса си. Милош Банков започна най-напред от него:

— Ти, стрико Евтиме, ще дадеш пушката на некой по-млад човек. Ще бъдете вие временни управители на селото. Ще се грижите за…

— Ами турците! — прекъсна го стрико Евтим. — Чакай бре, даскале, да избием първо турците…

— Ние, стрико Евтиме, не сме взели оръжие, за да избиваме турците — дигна вежди Ванков и продължи: — Ние въстанахме, за да сразим турската тирания, а не мирния турски народ.

— Тъй де, тъй — заклати глава стрико Евтим.

— Тъй, ами — повтори Ванков и отново започна: — Ще се грижите вие четиримата за добрия ред в селото, за прехраната. Тия, които имат повече, ще дадат на тия, които немат. Ще се грижите и за прехраната на всички въстаници, за ранените и болните. Ние сега сме свободни, а в свободна Македония требва да има ред и правда за всички.

Усърдно кимаха с глави четиримата нови управители на Дебрища, а дядо Темелко Петрев на два пъти обърса сълзите си, които сами бяха потекли от умиление за това свободно вече Дебрища, за свободна Македония. После той рече загрижен:

— Ами какво ще правим с мюдюрина, даскале… кадъната му, детето му на съд ли ще ги изпратим, що ли… Ами аскера, дето снощи…

Ванков отговори:

— За мюдюрина още снощи си каза думата народът: нема мюдюринът вина пред народа. Никой не се оплака от него. Ще стои у дома си, пък ще видим по-нататък какво ще правим с него. Можем да го изпратим да си върви, където иска, но сега не може. И по-добре е за него сега да стои тук с жена си и детето си. Ще бъдат те под наша закрила. И плененият аскер също. Ще се погрижите и за ранените аскери, те повечето са ранени. Като говореше така Милош Ванков, всички други в широката училищна стая се бяха умълчали, та се чуваше само неговият глас. Тогава откъм дъното на стаята се обади Никола Нешев. Той цял се бе изчервил и гледаше с упорит, твърд поглед, едва сдържан гняв се долавяше в гласа му.

— Господин Ванков — подхвана той, — но скоро загуби власт над гласа си. — Вие тук се разпореждате като у дома си и требва само вас да слушаме. Така не може. Тук има трима представители на околийския комитет, ние двамата с Расков и околийският войвода Чендов, и требва да се спазва нужната дисциплина. Всеки да си знае местото. Да!