Димитър Талев - Илинден

„Танатанатунтунтун, танатун!“ — сякаш изричаше думи, бързо и звънко, старото клепало от яка зеленика, някъде високо горе, над цялото село, над разпокъсания ехтеж на пушки.

Пред казармата бяха излезли всички войници и стреляха срещу четниците на гъсти залпове. Нито един от въстаниците не се решаваше да се приподигне от земята — цели рояци куршуми съскаха застрашително ниско над земята, забиваха се тук тук, ту там, дигаха прашец. Между четниците имаше вече двама убити, лежаха неподвижно върху пушките си. Тъмнеещата се верига на аскера взе да се пораздвижва през редкия дим на стотина маузери, които стреляха непрекъснато. Турците се готвеха за пристъп.

Борис Глаушев припълзя към Чендов.

— Войводо, виж. Готвят се да ни нападнат.

— Виждам.

— Да ги ударим в гърба… Да запалим казармата зад тех.

— Трудна работа. Те са повеке. Докато се съберем сички тук…

— Дай ми двама от хората с неколко бомби… Ще се опитам да запаля казармата… ще ги ударя отстрани.

Чендов гръмна по турците и едва сега обърна глава да погледне Бориса. Приподигна се и огледа полесражението. Притисна се отново към земята и каза:

— Добре, даскале, щом си решил. — Той откачи от патронташа си една бомба и я подаде на Бориса: — Вземи с тебе Щърко и Жадния. И те имат бомби.

Борис се повлече към Щърко, който лежеше малко по-нататък с разкрачени нозе. Подръпна го, направи му знак да го последва. Наблизу беше и Жадният. Те и тримата се отдалечиха пълзешката, на няколко пъти ставаха и прибягваха към горния край на казармата. Турците ги забелязаха, но Борис се бе приближил до стените на казармата и хвърли на покрива й запалена бомба; отсам нямаше никакъв прозорец. Чу се трясък, дигнаха се във въздуха изпочупени керемиди. Щъркот и Жадният също хвърлиха бомби. Едно отделение аскер се извърна насам с усилена стрелба. Тримата другари запълзяха назад, но зад отсамния край на казармата се издигна и се сгъсти бял дим: бомбите бяха запалили напечената от юлското слънце сграда. Скоро се показаха и пламъци, които пропълзяваха по широкия покрив. Това позабави нападението на турците, но не го спря.

Изви и заситни тревожно тръбата на аскера. Свиреше за пристъп — виждаше се тръбачът как се бе подпрял на единия си лакът и бе дигнал високо нагоре кривата къса тръба. Понадигнаха се гърбове и все повече по цялата верига на турците, наскачаха някои по-смели, превити надве, спущаха се на няколко стъпки напред и пак се хвърляха на земята, притиснали маузерите към гърдите си. А тръбата продължаваше да свири.

Чендов обърна глава на едната страна, после на другата: огледа цялата верига на четата си. Не би могла да издържи тя пристъпа на аскера, а другите групи въстаници също не бяха много. Той викна:

— Влачете се назад. Влачете се назад!

Мнозина от четниците като че ли тъкмо това бяха чакали да чуят и запълзяха назад, като не преставаха да стрелят.

— Къде бре, къде се връщате! — викна Кузман и потърси с очи войводата. — Ами те ще заемат къщата ми бре и как ще ги откъртим после!

Две отделения аскер пазеха със стрелбата си двете крила на своята верига, а насреща се надигаха и прибягваха насам все повече турци. Цялата чета се бе дръпнала вече доста назад, лежаха още напред Кузман и близу до него, Борис и Китан Щъркот, които наново се бяха присъединили към другарите си. Лежаха там напред и убитите четници. Най-сетне се оттегли и Кузман, подвикна той на Бориса, последва ги и Щъркот. Турците бързо наближаваха. Зад тях гореше голяма част от казармата. Пламъците по широкия и покрив и през прозорците й се люлееха все по-ярки в сгъстяващия се здрач, подухвани от вечерния ветрец.

Четниците бяха стигнали до стените на Кузмановата къща и се отдръпваха към близките селски улици.

— Ще вземат къщата ми! — викаше Кузман на войводата. — Тук ще се задържат те, казармата гори. А отгоре, от горния кат на къщата ми ще държат целото село…

— Не можем да ги спреме — дигна рамена Чендов. — Ще влезат в къщата. Нели ги виждаш: те са повеке от нас.

— Ще ни дойде помощ.

— Ще дойде. Да се държим, колкото можем. А те ще влезат в къщата ти, ще влезат. Дигнал си я тука, цело кале. Като хванат нея, целото село ще хванат. Да й ударим огъня, че голема пакост ще стане?! А? Кузмане.

Сега само те двамата бяха останали до стената на Кузмановата къща. Кузман мълчеше. Той спря да стреля, отворил широко уста, и дишаше тежко, сякаш не му достигаше въздух; едри капки пот се търкаляха изпод калпака по слепите му очи, по широкото пребледняло лице. Той погледна аскера насреща, обърна се и погледна къщата си. И още еднаж.