Фред Саберхаген - Берсеркерите

Веднага щом забеляза блясъка от залпа на втората ракета Карлсен по интуиция погледна бързо надолу. Зърна моментна искра и облаче в по-долната силова линия — от циркуляра се отчупи един зъб. Облачето, което бе предизвикала ракетата, се понесе лудо напред и почти веднага изчезна от очите на Карлсен. Неочаквано за себе си той осъзна, че гледаше на кораба-берсеркер не със страх, а със своего рода облекчение — като на нещо, което отвлича вниманието му от… всичко това.

— О, Боже — рече той на глас, като погледна напред. Беше молитва, а не клетва. Далеч под бавно кипящия безкраен хоризонт чудовищни облаци надигаха драконовите си глави. На черния фон на космоса седефените им глави изглеждаха като материя, появила се от нищото, за да се хвърли към хипермасата. Скоро драконовите шии се възвисиха над края на света, заобиколени от многоцветни сърмени конци, които се повдигаха и спадаха с нереална наглед скорост. А сетне се появиха и телата на драконите — облаци, пулсиращи със синьо-бели светкавици, надвиснали над червените черва на ада.

Огромният пръстен, в който влизаше Карлсеновата нишка скали, се носеше като трион към възвишенията. Щом се втурнаха от хоризонта към него, те се издигнаха много над равнището на Карлсен. Извиваха се и се изправяха като полудели коне. Трябва да са по-големи от планети, помисли той, да, по-големи от хиляди Земи или Естийли. Препускащата лента, по която се движеше, щеше да се размаже между тях… и тогава той осъзна, че всъщност те бяха все още ужасно далеч.

Карлсен притвори уморено клепачи. Ако хората са се осмелявали да се молят, ако въобще са се осмелявали да мислят за единен Създател на света, то е било само поради факта, че дребничките им умове никога не са били способни да си представят и една хилядна… една милионна част от… не, умът не разполагаше нито с думи, нито с аналогии, които да използва, за да изрази впечатлението си от подобна гледка.

А какво ли би се случило с хората, помисли си Карлсен, които вярват единствено в себе си или пък в нищо не вярват? Какво ли би ги сполетяло, ако им се отдаде да видят тия чудовищни различия в мащабите?

Карлсен отвори очи. Той вярваше, че и един-единствен човек е далеч по-важен от която и да било звезда, та била тя с каквато и да е големина. Насили се да наблюдава пейзажа. Беше решил да овладее почти суеверното си страхопочитание.

Само че трябваше отново да потърси опора, в която да се вкопчи, когато забеляза как се държаха сега звездите. Всички те бяха заприличали на синьо-бели игли, защото челните фронтове на светлините им се сбутваха напред в паническо бягство над тая гравитационна урва. А собствената му скорост бе такава, че му позволяваше да забележи лекото изместване на някои от звездите. Ако напрегнеше ума си свръхмяра, би могъл да добие усещане за разстоянията в светлинни години.

Пристъпи отново към креслото си, седна и се пристегна с ремъците. Искаше да се оттегли вътре в себе си. Искаше му се да си изрови тунел чак до ядрото на някоя огромна планета, където би могъл да се скрие… ала какво представляваха дори и най-големите планети? Нещастни зареяни в космоса точици, малко по-големи от този мехур.

Тук не се сблъскваше с обичайния космонавтски възглед за безкрайността. Тук имаше една ужасяваща перспектива, започваща с камъните, които бяха на една ръка разстояние от стъклото и привличаха ума навън и нататък — камък подир камък и линия подир линия, стъпка по стъпка, неизбежно напред и напред, и напред…

Чудесно. Това поне бе нещо, с което можеше да се бори, а да се бори с нещо бе по-добре, отколкото да седи тук и да се разплува. За начало малко рутинни действия. Пийна водица, която му се стори много приятна на вкус, и се насили да изяде една-две хапки. Ако въобще се измъкне нявгаш оттук, то едва ли ще е скоро.

Затова си постави древната задача да привикне към пейзажа. Погледна в посоката, накъдето летеше неговият мехур. На пет-шест метра от него отстоеше първата голяма скала. Беше масивна колкото телата на дузина мъже и висеше неподвижно в орбиталната силова линия. Претегли наум скалата, измери я и сетне прехвърли мисълта си към следващия по-забележим отломък — разположен на един хвърлей разстояние. Всички скали бяха по-малки от мехура му и той можеше да проследи техния низ нататък и още по-нататък, дотам, където ги поглъщаха сливащите се силови линии, които най-накрая се извиваха около хипермасата — една грандиозна и ужасяваща демонстрация на местните титанически мащаби.