Фред Саберхаген - Берсеркерите

Когато се съвзе достатъчно, за да се раздвижи отново, Карлсен си пое дълбоко дъх и опита да включи двигателите си, с надеждата да се измъкне сам оттук. Както и трябваше да се очаква, дори максималната тяга не донесе никакъв резултат. Със същия успех би могъл да върти и велосипедни педали.

Дори най-малката промяна в орбитата му щеше да се забележи веднага, понеже мехурът му се бе закотвил сред тесен пояс от скали и прах, опънат като нишка и опасващ огромното пространство под него. Преди да се огъне видимо по големия си кръг, нишката се сплиташе заедно с други нишки в по-плътен шнур. На свой ред той се преплиташе с други шнурове в по-масивен ремък и нещата продължаваха нататък, нараствайки по размери, докато най-подир (на стотина хиляди мили пред него? на милион?) се долавяше първата извивка на големия пръстен. След това извивката, оцветена в тази точка в цветовете на дъгата, бързо пропадаше надолу, изчезвайки от погледа под ужасния хоризонт на прашния саван на хипермасата. Фантастичните облачни форми на тоя хоризонт, за който Карлсен допускаше, че е разположен на милиони мили от него, явно се приближаваха, докато той ги наблюдаваше. Толкова голяма бе неговата скорост сега.

Прецени, че радиусът на орбитата му бе горе-долу колкото този на Земята около Слънцето. Ала като съдеше по скоростта, с която облачната повърхност се въртеше под него, той би трябвало да прави един пълен кръг на кажи-речи всеки петнадесет минути. Туй бе лудост — да надмине скоростта на светлината в нормалното пространство — ала, разбира се, това пространството не бе нормално. Не би могло да бъде нормално. Тези пощурели нишки от прах и камъни подсказваха, че тук гравитацията сама се е оформила в силови линии, подобни на магнитните.

Обикалящите над главата на Карлсен натрупвания пътуваха по-бавно от него. В най-близките нишки отдолу той можеше да различи отделни скали, които го отминаваха като зъби на циркуляр. Умът му не бе в състояние да възприеме абсолютното величие на скоростта, разстоянията и размерите.

Поизправи се в креслото и погледна нагоре към звездите. Нейде в дъното на съзнанието му се зароди въпросът дали не ставаше по-млад. Може би се движеше назад във времето на вселената, от която бе изпаднал… не бе нито професионален математик, нито физик, но стигна до извода, че това едва ли бе възможно — вселената не можеше да му извърти такъв номер дори тук. Ала имаше известна вероятност темпът му на стареене да е станал съвсем бавен в сравнение с този на останалата човешка раса.

Усети се, че все още се гуши като уплашено дете и че в металните ръкавици пръстите му са се схванали до болка от силата, с която стискаха подлакътниците на креслото. Помъчи се да се отпусне, да започне да мисли за обикновени неща. Беше преживял и по-лоши ситуации от тази демонстрация на природата, макар никоя от тях да не бе тъй внушителна.

Разполагаше с достатъчно въздух, вода и храна, и с мощност да ги рециклира толкова дълго, колкото се наложи. Поне за това двигателят му си го биваше.

Проучи силовата линия, която го държеше в плен. По-големите скали в нея, някои от които приближаваха по размери неговия мехур, изглежда никога не променяха относителното си положение. По-малките парчетии обаче се движеха с известна свобода напред и назад, но с много ниска скорост.

Стана от креслото и се обърна. Направи само една крачка и спря до стъклената стена. Взря се навън, опитвайки се да различи врага си. Естествено, на половин миля зад него, уловен в същата нишка от космически отпадъци, се намираше корабът-берсеркер, които го бе подгонил и го бе набутал тук. Сега скенерите му сигурно бяха фиксирани върху неговия мехур, така че той щеше да забележи движенията му и да разбере, че е жив. Ако можеше да го докопа, вече щеше да го е сторил. Компютрите на берсеркерите не биха си губили времето да съзерцават със страхопочитание пейзажа, това поне беше сигурно.

Сякаш за да покаже, че е съгласен с неговите разсъждения, корабът-берсеркер стреля с лъчевото си оръдие. Лъчът обаче изглеждаше странен и сребрист, и успя да преоре едва няколко ярда сред експлодиращите скали и прахоляка, преди да свърши безславно като комичен фойерверк. Той само прибави още прах към едно облаче, което комай се сгъстяваше пред берсеркера. Вероятно машината го бе обстрелвала през цялото време, ала тукашното странно пространство не толерираше енергийните оръжия. Какво ли щеше да последва? Може би ракети?

Да, ракети. Той видя как берсеркерът задейства една. Тесният цилиндър яростно се стрелна към него, сетне изчезна. Къде ли се дяна? Дали не падна, привлечен от хипермасата? Ако беше така, то скоростта му на падане бе направо невидима за окото.