Айзък Азимов - Дете на времето

Хоскинс съчувствено поклати глава:

— Наистина изглежда невероятно.

Сърцето му се сви. Все още бе убеден, че тази жена е отлично подготвена за работата, но как да наеме човек, забъркал се с чудовището Брус Манхайм? Експериментът и без това щеше да предизвика достатъчно спорове. Манхайм със сигурност скоро щеше да си напъха носа при тях въпреки всички предпазни мерки. Да назначи Дороти Нюком, значи да си навлече големи неприятности. Вече си представяше пресконференцията, свикана от Манхайм, за да обяви, че СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС са предпочели за бавачка и настойница на нещастното малко същество — жертва на нечувано досега похищение, сътрудничка, която в момента е ответник по дело за злоупотреба с деца (а Манхайм щеше да представи обвинителния акт като доказана вина).

Не. Не. Просто не можеше да я вземе!

Едва си наложи да довърши разговора. Беше дружелюбен и благоразположен, но това си бяха приказки на вятъра и Хоскинс знаеше, че Дороти Нюком разбира това. Когато си тръгна, той й благодари за искреността, изрази възхищението си от отличната й професионална подготовка и — както бе прието — обеща скоро да се свърже с нея. Тя се усмихна и го увери, че й е било приятно да разговаря с него. Нямаше никакво съмнение: тя знаеше, че няма да получи назначението.

Веднага щом Дороти Нюком излезе, той се обади на Сам Айкман.

— За бога, Сам, защо не ми каза, че в момента Дороти Нюком е страна в някакво смахнато дело, заведено от Брус Манхайм?

Лицето на Айкман от екрана издаваше учудване, граничещо с шок.

— Наистина ли?

— Тя ми го каза току-що. Обвинение в злоупотреба с деца при научни изследвания.

— Виж ти! Виж ти! — Айкман оклюма. Вече не изглеждаше толкова смаян, колкото сконфузен. — По дяволите, Джери, понятие нямах, че е замесена в такава каша. Хем я разпитахме много подробно, повярвай ми. Явно не е било достатъчно.

— Само това ни липсва — човек, който вече е в черния списък на Манхайм.

— Обаче е страхотна, нали? Несъмнено най-майчински настроеното човешко…

— Несъмнено. И пристига със стопроцентова гаранция, че правните лешояди на Манхайм ще впият нокти в нея веднага щом разберат къде е. Не си ли съгласен, Сам?

— Тогава значи ще вземеш Мариан Левие? Така ли?

— Имам още една среща — отвърна Хоскинс, — но Мариан Левие изглежда доста подходяща.

— Нали? — ухили се Айкман.

Едит Фелоус не подозираше, че е просто кандидат номер три за мястото, но и да знаеше, не би се изненадала. Беше свикнала да я подценяват. В нея нямаше нищо впечатляващо, нищо, което би могло да развълнува. Не беше нито зашеметяващо красива, нито ужасяващо грозна; нито изпълнена със страст, нито дразнещо отпусната; нито остро прозорлива, нито прилежно схватлива. Цял живот хората я приемаха такава, каквато е — стабилна уравновесена жена с ясна представа за достойнствата си и с, общо взето, пълноценен живот. Общо взето.

Напомнящите университет помещения на СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД я смущаваха. Сивите сгради бяха невзрачни. По гладките им стени нямаше орнаменти. Издигаха се сред приятни зелени поляни, тук-таме осеяни с ниски дръвчета — научен център като много други. Ала Едит Фелоус знаеше, че зад стените на този център стават странни неща — недостъпни за разума й, невероятни неща. Не след дълго вероятността да започне работа в едно от тези помещения я изпълни с почуда.

Като повечето хора имаше съвсем смътна представа за компанията и дейностите, довели я до забележителните резултати. Бе чувала, разбира се, за малкия динозавър, доведен от миналото. След като веднъж преодоля скептицизма си, това й се стори истинско вълшебство. Но така и не проумя обясненията на учените от СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС по телевизията как бяха стигнали до миналото и пренесли влечугото в двадесет и първи век. После експедицията до четирите луни на Сатурн запрати СТАСИС и техния динозавър на последните страници на вестниците и тя съвсем ги забрави. Динозавърът бе само едно от чудесата за три дни, едно от многото във века, който, изглежда, се превръщаше във век на чудесата.

А сега в СТАСИС възнамеряваха да пренесат от миналото дете, праисторическо човешко дете и имаха нужда от някой, който да се грижи за това дете. Е, тя можеше да се справи и имаше желание за това. Може би беше по-подходяща от всеки друг. Със сигурност щеше да се справи много, много добре.

Бяха я предупредили, че работата ще е необичайна и изключително трудна. Това въобще не я смути — винаги бе избягвала скучните, обикновени, безинтересни предложения. В обявата се търсеше жена с познания по физиология, с известно понятие от клинична химия и любов към децата. Едит Фелоус отговаряше и на трите изисквания. Обичаше децата. Кой нормален човек, чудеше се тя, може да не ги обича? Още повече — коя жена?