Айзък Азимов - Дете на времето

— Не отговорихте на въпроса ми — настоя Хоскинс. — Ако предварително разполагахте с цялата информация, щяхте ли да отхвърлите предложението?

— Не съм сигурна.

— А сега искате ли да се откажете? Знаете, че имаше и други квалифицирани кандидати. Напускате ли?

Хоскинс я гледаше студено. Девни я фиксираше от другия край на стаята. Неандерталското дете бе привършило млякото, облизало чинията и сега навири към нея мокрото си лице с широко отворени жални очи.

Тя се вгледа в него: малко грозно момченце.

— Но неандерталче — чу се да казва. — Очаквах да се грижа за човешко дете…

Момченцето посочи млякото и чинийката. Внезапно избълва порой резки, груби звуци, които отново и отново се повтаряха — сродно приглушени гърлени възклицания и сложни цъкания с език.

— Ама той говори — изненадано възкликна мис Фелоус.

— Така изглежда — отвърна Хоскинс. — Или поне издава звук, който означава „дай още“ и който, разбира се, е във възможностите на всяка котка.

— Не, не. Той говореше. — настоя мис Фелоус.

— Това предстои тепърва да се установи. Има много противоречиви становища по въпроса дали неандерталците са притежавали способността да говорят. Това е едно от нещата, които смятаме да установим по време на настоящия експеримент.

Детето повтори цъкащите, гъргорещи звуци. Погледна мис Фелоус, погледна млякото и празната чинийка.

— Ето доказателство — каза тя. — Той определено говори.

— Щом е така, значи е човек, съгласна ли сте, мис Фелоус?

Не отвърна на забележката. Въпросът бе прекалено сложен, за да се занимава с него точно сега. Едно гладно дете имаше нужда от нея. Тя посегна към млякото.

Хоскинс хвана китката й и я вдигна нагоре. Тя го погледна.

— Момент, мис Фелоус. Преди да продължим, трябва да знам дали възнамерявате да останете.

Тя рязко дръпна ръката си.

— Нима смятате да го уморите от глад, ако се откажа! Той иска още мляко, а вие ми пречите да му дам.

— Вървете. Но искам да знам отговора ви.

— Ще остана при него за известно време.

Наля. Момчето се наведе, потопи лице в млякото и залочи. Сърбаше, сякаш не бе ял и пил с дни. Докато облизваше чинията, от гърлото му се изтръгваха тихи напевни звуци.

Какво зверче — помисли мис Фелоус. Малко зверче. Едва се сдържа да не потръпне.

— Тръгваме, мис Фелоус — каза Хоскинс. — Преживяло е достатъчно изпитания и е най-добре да разкараме всички оттук, за да ви оставим да го сложите да почине.

— Съгласна съм с вас.

Той посочи входа на кукленската къща. Отворената овална врата напомняше люк на подводница.

— Оттук е единственият достъп до СТАТИС ЛИМИТЕД. През цялото време ще бъде старателно заключван и охраняван. Когато излезем, ще го запечатаме херметически. Искам утре да разучите подробно ключалката. Програмирана е да реагира на отпечатъците ми. Ще я програмират и за вашите, разбира се. Пространството над вас — той погледна нагоре — също се охранява от сензорна мрежа и ако се случи нещо нередно, незабавно ще бъдем предупредени.

— Нередно?

— Ако започнат да се натрапват.

— Защо трябва да се…

— В тези помещения има неандерталско дете от четиридесет хилядната година преди Новата ера — Хоскинс едва овладяваше раздразнението си. — Може да ви се струва странно, но всеки може да ви се натрапи, като започнем с продуцентите от Холивуд и научните ни съперници и свършим с някои от онези самозвани застъпници за правата на децата, за които говорихме при първата ни среща.

Брус Манхайм, помисли мис Фелоус. Той наистина се страхува от неприятности с него. Не ме е питал току-така дали съм се сблъскала с Манхайм в работата си.

— Да, разбира се — каза тя. — Детето има нужда от закрила — после се сети нещо и погледна към открития таван. Спомни си как бе наблюдавала какво става в малките стаи на кукленската къща от балкона. — Искате да кажете, че ще бъда пред очите на всеки, който погледне отгоре? — изуми се тя.

— Не, не — успокои я Хоскинс и се усмихна любезно, малко снизходително според нея. „Добродетелната стара мома се притеснява от любопитковци“. Но не виждаше защо трябва да се съблича и облича под втренчените погледи на непознати.

— Мис Фелоус, уверявам ви, че ще се съобразяваме напълно с вас. Доверете ми се!

Ето пак: „Доверете ми се“. Обича този израз. Сигурно го използва през цялото време, пред всеки, с когото си има работа. Не беше от изразите, които вдъхват особено доверие. Колкото по-често го употребяваше, толкова по-малко му вярваше.