Стивън Кинг - Библиотечна полиция

Това, което се беше случило с една моя много по-дълга творба — романа „Кристин“, започна да се случва и сега. Към трийсетата страница хуморът започна да изпуска положението. А към петдесетата страница целият разказ започна стремителен ляв завой към тъмните места, до които бях пътувал така често и за които все още знам твърде малко. В края на краищата открих човека, когото търсех, и успях да повдигна глава само за да го погледна в безмилостните сребърни очи. Опитах се да го опиша за вас, Постоянни Читателю, но описанието може да не е много добро.

Както виждате, докато го правя, ръцете ми силно треперят.

Всичко, реши по-късно Сам Пийбълс, беше по вина на онзи проклет акробат. Ако акробатът не се беше напил точно когато не трябва, Сам никога не би попаднал в такава неприятност.

„Не е чак толкова зле — помисли си той с може би оправдана горчивина, — че животът е като тясна греда над бездънна бездна — греда, по която трябва да вървим със затворени очи. Това е лошо, но не е чак толкова лошо. Понякога освен всичко друго ни бутат.“

Но това беше по-късно. Първо, преди Библиотечния полицай, беше пияният акробат.

В Залата на ротарианците на Джънкшън сити всеки последен петък от месеца се провеждаше „Вечер на оратора“. В последния петък на месец март 1990 по разписание ротарианците трябваше да чуят (и да бъдат забавлявани) от Невероятния Джо — акробат в цирка и в пътуващия карнавал „Звездите на Къри и Трембо“. В четвъртък следобед, в четири и пет, телефонът на бюрото на Сам Пийбълс в „Недвижими имоти и застраховки в Джънкшън сити“ иззвъня. Сам, вдигна слушалката. Винаги вдигаше Сам — или лично Сам, или Сам от телефонния секретар, — защото той беше собственик и единствен служител на „Недвижими имоти и застраховки“. Не беше богаташ, но беше щастлив в разумни граници. Обичаше да казва на хората, че първият му мерцедес е още далеч в бъдещето, но си има форд, който е почти нов, и притежава собствен дом на авеню „Келтън“. „Освен това тази работа е най-доброто от всичките ми забавления“ — обичаше да добавя той, може би защото в действителност след колежа не беше имал кой знае колко забавления.

— „Недвижими имоти и застра…“

— Сам, на телефона Крейг. Акробатът си е счупил врата.

— Какво?

— Каквото чу! — извика Крейг Джонс с дълбоко опечален глас. — Акробатът си е счупил шибания врат!

— О! — каза Сам. — Виж ти! — Той помисли за момент и после попита: — Мъртъв ли е, Крейг?

— Не, не е мъртъв, но за нас все едно, че е мъртъв. Намира се в болницата в Сидар Рапидс с поне десет килограма гипс около врата. Току-що ми се обади Били Брайт. Каза, че Джо се напил като каруцар на дневното представление този следобед, опитал се да направи задно салто и се приземил извън кръга право върху врата си. Били каза, че го чул чак горе, на последните редове. Каза, че звукът бил както, когато стъпваш върху току-що замръзнала локва.

— Ох! — възкликна съчувствено Сам.

— Не съм изненадан. Нали е Невероятния Джо. Що за име е това за цирков артист? Искам да кажа — да беше Невероятния Рандикс, добре, Невероятния Тортелини — как да е. Но Невероятния Джо! Звучи ми като измислица на човек с увреден мозък.

— Господи, наистина е много лошо.

— Пет пари не давам какво е. Заради това оставаме без оратор утре вечер, драги мой.

На Сам му се прииска да беше напуснал кантората си още в четири часа. Крейг щеше да попадне на телефонния секретар и това щеше да даде на Сам малко повече време да си помисли. Той почувства, че скоро ще му е нужно време да мисли. Почувства също и че Крейг Джонс няма да му го даде.

— Да — каза той. — Мисля, че е точно така. — Надяваше се, че гласът му звучи философски, но безпомощно. — Какъв срам.

— Наистина — каза Крейг и после изплю камъчето. — Но знам, че ти ще си щастлив да излезеш и да запълниш празнината.

— Аз? Крейг, сигурно се шегуваш! Аз не мога да направя и кълбо напред, камо ли задно сал…

— Мисля, че можеш да разкажеш за важността на частния бизнес в живота на малкия град — Крейг Джонс напираше безмилостно. — Ако това не ти харесва, има и бейзбол. Ако и това не става, винаги можеш да си свалиш панталоните и да си размахаш оная работа пред публиката. Сам, аз съм не само председател на Комитета на ораторите, макар че и това би било достатъчно. След като Кени се пресели, а Карл престана да идва, аз съм Комитетът на ораторите. Сега ти трябва да ми помогнеш. Утре вечер ми е нужен оратор. В целия проклет клуб има най-много петима души, на които чувствам, че мога да се доверя в нужда, и ти си един от тях.