Ръдиард Киплинг: Книга за джунглата (Маугли)

И пак един Човек, израснал между Човеци, тук би потънал още на третата си крачка, но краката на Маугли сякаш имаха очи и скачаха от чим на чим и от бучка на бучка, без да търсят помощта на истинските очи. Той се насочи към средата на блатото, разтревожи със своя бяг патиците и седна на покрит с мъх дънер, потопен в черната вода. Навсякъде около него блатото беше будно, понеже напролет Птичия народ спи твърде малко и ятата цяла нощ прелитат нагоре-надолу. Но никой не забелязваше, че Маугли седи между високата тръстика, тананика песни без думи и оглежда твърдите си кафяви пети, да не би да се е забол някой трън. Цялата му мъка сякаш бе останала назад, в неговата джунгла, и той тъкмо започваше една песен, когато тя изведнъж се върна — сега десет пъти по-остра. За да развали всичко още повече, луната точно тогава залезе. Този път Маугли се изплаши.

— Тя била и тук! — каза той полугласно. — Тя ме е следвала. — И погледна през рамо, за да види дали не стои зад него. — Но тук няма никого!

Шумовете в блатото продължаваха, само че нито птиците, нито другите животни го заговаряха и новото чувство на мъка се разрасна.

— Сигурно съм ял отрова — каза си Маугли с отчаян глас. — Трябва по невнимание да съм ял отрова и моята сила ме напуска. Страхувах се и все пак не бях аз, който се страхуваше. Маугли се страхуваше, когато двата вълка се биеха, а Акела, дори Фао веднага биха ги усмирили! Въпреки това Маугли се страхуваше! Това е сигурен знак, че съм ял отрова!… Тези неща не интересуват джунглата! Те си пеят и си викат, и се викат и се бият, и тичат на групи под луната, а аз — хай-май! — аз умирам в блатото от отровата, която съм изял! — Той почувства такава скръб към самия себе си, че едва не заплака. — И после — продължи той, — ще ме намерят да лежа в черната вода! Не, ще се върна в моята джунгла и ще умра върху Скалата на съвета и Багира, която обичам, Багира може би, ако не крещи из долината, ще пази за малко останките, да не би Чил да постъпи с мен така, както постъпи с Акела! Голяма топла сълза капна на коляното му и макар Маугли да беше нещастен, сега се почувства щастлив, че е толкова нещастен, ако бихте могли да разберете това обърнато наопаки щастие.

— Така както Чил, лешоядът, постъпи с Акела — повтори той, — оная нощ, когато спасих Глутницата от Дивите кучета! — После притихна за малко и си спомни последните думи на Единака, които и вие, разбира се, помните. — Тогава Акела ми каза много глупави неща, преди да умре, понеже, когато умираме, нашият стомах се променя. Той каза… Не, въпреки всичко аз съм от джунглата!

Той се бе възбудил от спомена за битката край Вайнгунга и извика на глас последните думи. Една дива биволица скочи на колене между тръстиките и изпръхтя:

— Човек!

— Уф! — каза Миса, дивият бивол (Маугли го чуваше как се обръща в локвата). — Това не е Човек! Това е само голият вълк от Сионийската глутница. В такива нощи той тича насам-натам.

— У ф! — каза биволицата и пак пъхна глава в тревата. — Аз помислих, че е Човек!

— Нали ти казвам, че не е Човек. Ей, Маугли, да няма опасност?

— „Ей, Маугли, да няма опасност?“ — подигравателно повтори момчето. — Само за това мисли Миса: да няма опасност! А за Маугли, който броди насам-натам в джунглата и наблюдава какво има, за него никой не се интересува!

— Колко силно вика! — каза биволицата. — Така викат те — презрително подметна Миса, — те, които само късат тревата, а не знаят как да я ядат! — За много по-малка обида — безмълвно изохка Маугли, — за много по-малка обида през последните дъждове прогоних Миса от локвата му и го яздих през блатата с юзда от тръстика!

Той протегна ръка да откъсне една от перестите тръстики, но я дръпна обратно и въздъхна. Миса продължи да преживя, а високата трева се разтвори там, където пасеше биволицата.

— Не, аз няма да умра тук — каза той гневно. — Да ми се подиграва Миса, който е от една кръв с Джакала и дивото прасе! Нека отида отвъд блатото, да видя какво ще стане по-нататък! Никога не съм имал такова пролетно тичане, и горещо, и студено едновременно. Ставай, Маугли!

Той не можа да устои на изкушението да се промъкне през тръстиките до Миса и да го убоде с върха на ножа си. Едрият, изкалян бивол изхвръкна от локвата като снаряд, а Маугли така се разсмя, че трябваше да седне на земята.

— Кажи сега, че голият вълк от Сионийската глутница те е пасъл покрай блатото, Миса! — извика той.

— Вълк! Ти? — изфуча биволът и затъпка калта. — Цялата джунгла знае, че си бил пастирче на питомен добитък, също като хлапетата, които крещят в праха оттатък нивите! Ти си от джунглата? Кой ловец би пропълзял като змия между пиявиците и заради една мръсна шега, една шега на чакал, би ме посрамил пред моята биволица?… О, ела, ела тук на твърда земя и аз ще те… аз ще те… — Миса целият се разпени, защото имаше може би най-злия нрав от всички животни в джунглата.