Ръдиард Киплинг: Книга за джунглата (Маугли)

— Ауф! — само каза Багира. Изглежда си мислеше за други неща.

— Прилично ли е, казвам, за една черна пантера така да се прозява и да кашля, и да се търкаля! Не забравяй, че ние сме властелините на джунглата, ти и аз.

— Да, да, да, аз те чувам, човешко дете! — Багира бързо се извъртя и седна в праха върху разръфаните си черни хълбоци (тя тъкмо си сменяше зимната козина). — Разбира се, че ние сме властелините на джунглата. Кой е така силен като Маугли? Кой е така умен?

В гласа й се вмъкна странна извивка и Маугли се обърна да види дали не му се подиграва, понеже джунглата е пълна с думи, които звучат по един начин, а смисълът им е друг.

— Та казвам, че ние несъмнено сме властелините на джунглата — повтори Багира. — Сгреших ли нещо? Аз не знаех, че човешкото дете вече не стои на земята! Може би то хвърчи?

Маугли седеше, облегнал лакти на коленете си и загледан в утринната светлина, в долината. Долу някъде в гората една птичка с дрезгав, пронизителен глас се опитваше да подхване първите звуци на своята пролетна песен. Това беше само сянката на онази пълногласна лъкатушна мелодия, която щеше да запее по-късно, но Багира я чу.

— Та, както казах, наближава времето на Новите думи — изръмжа пантерата и изви опашка.

— Чух — отговори Маугли. — Багира, защо трепериш цялата? Слънцето е топло.

— Това е ферао, червеният кълвач — каза Багира. — Той не е забравил своята песен. Сега и аз трябва да си спомня моята! — И тя замърка и затананика, като прекъсваше от време на време и недоволна, започваше отново.

— Не виждам никакъв дивеч — мързеливо каза Маугли.

— Малко братче, да не би и двете ти уши да са запушени? Това не са думи за лов, а само моята песен, която искам да си приготвя предварително!

— Бях забравил. Аз ще позная кога е дошло времето на Новите думи, защото тогава ти и другите бягате от мен и ме оставяте самичък — доста ядно каза Маугли.

— Но, малко братче, наистина — започна Багира, — ние не винаги…

— Да, точно така правите! — Маугли гневно я стрелна с показалеца си. — Оставяте ме и аз, който съм Властелинът на джунглата, трябва да ходя сам! Не беше ли така миналата година, когато ми трябваше захарна тръстика от нивите на Човешката глутница? Изпратих вестител — теб изпратих! — при Хати и го помолих същата нощ да отиде и да набере с хората си от сладката трева!

— Той дойде едва след две нощи! — каза Багира и се посви. — А от онази дълга, сладка трева, която обичаш, беше набрал повече, отколкото едно човешко дете би могло да изяде през всичките нощи на дъждовете. Аз не съм виновна в нищо.

— Той не дойде през нощта, когато му изпратих вест. Не, той тръбеше и тичаше, и ревеше през долините на лунна светлина. Дирята му беше колкото дирята на три слона, защото се криеше между дърветата. А после танцува на луната пред къщите на Човешката глутница! Аз го видях и въпреки това той не дойде при мен! Защо съм тогава Властелин на джунглата?

— Тогава беше времето на Новите думи — смирено каза пантерата. — Може би, малко братче, тогава не си го повикал достатъчно властно! Слушай как пее ферао!

Лошото настроение на Маугли сякаш се изпари.

Той се изтегна, подпря глава с ръце и затвори очи.

— Не знам, не ме интересува — каза сънливо той. — Да спим, Багира! Стомахът ми нещо тежи. Направи ми място за главата.

Пантерата пак легна с въздишка, защото слушаше как ферао упражнява отново и отново своята пролетна песен — песента за времето на Новите думи, както я наричаха те.

В индийската джунгла годишните времена преминават едно в друго почти без граници. Те сякаш са само две — дъждовно и сухо, но ако се вгледате внимателно, през дъждовните потоци и облаците прах ще откриете постоянния кръговрат и на четирите. Пролетта е най-хубава, понеже тук тя не покрива с нова зеленина и цветя голо поле, а трябва първо да измести и отстрани висящите, полузапазени остатъци от всякакви растения, които меката зима е пощадила, а после да подмлади и обнови полуоблечената овехтяла земя. Това тя прави така добре, че никъде в света няма пролет като пролетта в джунглата.

Настъпва ден, когато всичко се чувства уморено; дори и миризмите, които се носят в тежкия въздух, са стари и изветрели. Не може да се обясни защо е така, но се усеща. А после настъпва друг ден — за окото нищо не се е променило — и тогава всички миризми са вече нови и прекрасни, и мустаците на всички животни в джунглата потрепват чак до корените, и зимната козина пада от телата им на дълги, оръфани валма. После може да заръми лек дъждец и всички дървета, всички храсти, всички бамбуци, мъхове и растения със сочни листа се събуждат с оня шум на растежа, който почти бихте могли да чуете, а под този шум се надига денем и нощем едно дълбоко жужене. Това е шумът на пролетта — трептящо бучене, което не идва нито от пчелите, нито от вятъра в клоните, нито от падащата вода, а е сякаш мъркането на топлия, щастлив свят.