Ръдиард Киплинг - Човекът, който някога беше крал

— Прощавам ти — продума Пичи. — Напълно и от все сърце ти прощавам, Дан!…

— Дай си ръката, Пичи — рече той. — Аз тръгвам!

И тръгна той… Без да поглежда ни наляво ни надясно… И когато беше точно по средата на онези шеметно танцуващи въжета…

— Сечете, просяци! — извика той…

И те отсякоха… И полетя надолу старият Дан — превъртайки се веднъж, и още веднъж… Двайсет хиляди мили… — защото мина половин час, докато стигне водата… И видях тялото му, заседнало на една скала… и до него златната корона…

Но знаеш ли какво направиха те със стария Пичи между два бора?… Разпнаха го, сър… И ръцете на Пичи ще потвърдят… С дървени гвоздеи… през ръцете и през краката… И той не умря… Вися там и стена… и на другия ден го свалиха и казаха, че е истинско чудо, дето е оживял… Свалиха го — бедния стар Пичи — който не им беше сторил нищо лошо,… който не им беше сторил…

Той се залюля насам-натам и заплака горчиво, бършейки очите си с опакото на обезобразените си ръце и десетина минути рида като дете.

— Те бяха достатъчно жестоки, за да го затворят в храма и да го угояват, защото казваха, че той бил по-Бог от стария Даниел, който бил човек. Изхвърлиха го на снега и му казаха да си отива…

И Пичи си дойде — за около една година — като просеше по пътищата в пълна безопасност — защото Даниел Дрейвът вървеше пред него и казваше: „Дръж се Пичи! ние вършим велико дело!“ И танцуваха нощем планините, и искаха планините да се сгромолясат върху главата на Пичи, но простираше Дан ръка и Пичи вървеше, превит на две. Той никога не изостави главата на Дан. Те му я подариха в храма да му напомня, че не бива да идва втори път и макар да беше короната от чисто злато и Пичи да умираше от глад, Пичи никога не бил продал короната… Вие познавахте Дрейвът, сър… Познавахте достопочтения Брат Даниел Дрейвът… Вижте го сега!

Той започна да рови из купчината парцали, усукани около превития му кръст, измъкна една черна космата торба, бродирана със сребърни конци и изтърси от нея върху масата изсушената, сбръчкана глава на Даниел Дрейвът. Утринното слънце, от което лампите едва бледнееха, припламна по червената брада и по слепите хлътнали зеници, припламна и по един тежък обръч от злато, обкован с необработени тюркоази, който Карнехан нежно бе положил върху изпомачканите слепоочия.

— Сега виждаш — каза Карнехан — как изглеждаше Императорът, когато беше жив… Кралят на Кафиристан със своята корона на главата… Бедният стар Даниел — който някога бе Монарх!…

Аз потреперах, защото въпреки многобройните обезобразявания, разпознах главата на човека от Маруор. Карнехан стана да си тръгва. Опитах се да го задържа — нямаше да има сили да върви.

— Дай ми само уискито и малко пари — едва продума той, като се задъхваше. — Някога бях Крал… Ще отида при главния комисар и ще помоля да ме настанят в приюта, докато се пооправя… Не, благодаря… нямам време да чакам файтон… Имам неотложна работа на юг — в Маруор…

Като си влачеше краката, той излезе и се запъти към Комисариата. Същия ден по обяд минах случайно оттам — по глухата нажежена алея — и видях един урод да се гърчи в белия крайпътен прах, с шапка в ръка, издавайки някакви звуци със скръбно-треперещ глас — по подобие на уличните певци в Англия. Наоколо нямаше жива душа, а и на такова разстояние от къщите никой не можеше да го чуе. Но той пееше през носа си, като въртеше глава наляво-надясно:

Без да изчакам да чуя по-нататък, сложих нещастника в моя файтон и го закарах до най-близкия мисионер за евентуално настаняване в приюта. Докато пътувахме, той повтори химна още два пъти, без да покаже и най-малкия признак, че ме е познал — и когато го оставих при мисионера, продължаваше да пее.

След два дни попитах управителя за състоянието му.

— Приехме го със силен слънчев удар — каза управителят. — Почина вчера на разсъмване. Вярно ли е, че стоял половин час на слънцето по пладне без шапка?

— Да — отвърнах аз. — А да сте чували дали е имал нещо на главата си, когато е починал?

— Нямам информация — отвърна управителят.

И тук историята свършва.

© Стоян Медникаров, превод от английски

Rudyard Kipling

1881

Сканиране и разпознаване: NomaD, 2008

Редакция: sir_Ivanhoe, 2008