Ръдиард Киплинг - Човекът, който някога беше крал

— Ти си виновен — кипна той — защото не си се грижил за Армията си както трябва! Имало е заговор — и ти не си знаел!… Мръсен железничар, кантонер, мисионерско псе…

Той седна на една скала и започна да ме нарича с всички най-отвратителни имена, които му идваха на езика. Бях прекалено отчаян, за да се впрягам, въпреки че до този провал се стигна единствено поради неговото безразсъдство.

— Съжалявам, Дан — казах аз — но туземците си имат свои закони. Това беше нашата Петдесет и седма 44 44 „…нашата Петдесет и седма…“ — има се предвид въстанието на Сипаите (1857–59) — индийско народно въстание, при което наемни войници от „местните части“ на англо-индийската армия и селяни излезли срещу английската администрация, изгонвайки я от няколко града и района. Въстанието било жестоко потушено. . Като стигнем в Башкай, може би ще измислим нещо.

— Тогава да отиваме в Башкай — каза Дан — и Бог ми е свидетел, като се върна няма да остане и една тревичка в тази долина!

Вървяхме целия ден, а през нощта Дан обикаля нагоре-надолу по снега, като дъвчеше брадата си и си говореше нещо.

— Няма надежда да се измъкнем — каза Били Фиш. Жреците са изпратили бързоходци по селата да кажат, че сте обикновени човеци. Защо не си карахте като Богове, докато улегнат нещата? Аз съм загубен! — изпъшка той, просна се на снега и започна да се моли на своите богове.

На другата сутрин се озовахме в една ужасно зловеща местност, цялата в зъбери, без нито една полянка и без нищо за ядене. Шестимата башкайци гледаха Били Фиш като гладни вълци — сякаш искаха да попитат нещо — но не продумаха нито дума. Към обяд стигнахме до билото на планината, цялото покрито със сняг, и когато го изкачихме, гледаме в средата — цяла войска: заели позиции чакат.

— Вестоносците са били много бързи — каза Били Фиш с крива усмивка. — Очакват ни.

Трима-четирима от отсрещната страна откриха огън и един случаен куршум улучи Даниел в прасеца. Това сякаш му върна ума в главата. Той се вгледа във войните отсреща и видя пушките, които сами бяха докарали в тази страна.

— Свършено е с нас — каза той — Тези хора… Те са англичани… и единствено моите глупости ви докараха до тук… Връщай се, Били Фиш! Вземи и хората си! Каквото можа — направи! зарежи всичко! Карнехан — обърна се той към мен — дай да си стиснем ръцете и поемай с Били! Може да не ви убият. Ще се срещна с тях сам. Аз съм виновен за всичко! Аз и Кралят!

— Върви — казах аз — върви… по дяволите, Дан… Аз съм с теб! Били Фиш, ти заминавай — ние двамата ще посрещнем тези хора!

— Аз съм Вожд — каза Били Фиш съвсем тихо. — Оставам с вас! Моите хора могат да си вървят.

Башкайците не чакаха втора покана и Дан, и аз, и Били Фиш тръгнахме нататък — където биеха барабаните и тръбяха тръбите… Беше студено… Адски студено… И сега усещам онзи студ по темето си… Имам там една ледена буца…

Вентилационните работници се бяха прибрали да спят. В канцеларията светеха две газени лампи; потта се стичаше по лицето ми и като се наведох напред, потече върху попивателната. Кар Нехан потреперваше и се страхувах да не си изгуби ума. Избърсах си лицето и сложих ръка върху жалките му обезобразени длани;

— Какво стана после?

Моментното отместване на погледа ми беше прекъснало гладкия разказ.

— Какво казахте? — изстена Карнехан. — Хванаха ги съвсем безмълвно. Никакъв звук сред снежната тишина… Дори когато Кралят събори на земята първия, който вдигна ръка срещу него; дори когато старият Пичи изстреля и последния си патрон в тях… Никакъв божи звук не издадоха тези свини… Просто затвориха плътно кръга около нас… и… да знаеш само как воняха кожите им… Имаше един човек на име Били Фиш — наш много добър приятел… Те му прерязаха гърлото, сър… На момента — като прасе… И взе Кралят от окървавения сняг в ръката си и рече: „Направихме си едно о-очарователно пътешествие! Е, какво следва?“

Но Пичи… Пичи Талиаферо… — ще Ви кажа, сър — но под секрет, като на приятел… Той не можа да се овладее… зарад един от онези коварни въжени мостове…

Водиха го цяла миля през снега до въжения мост над един пролом, на дъното, на който имаше река… Може да сте виждали такива… Мушкаха го отзад като вол…

— Вървете по дяволите! — рече Кралят. — Да не си въобразявате, че не мога да умра като благородник!

Той се обърна към Пичи — Пичи, който плачеше като дете:

— Аз те доведох тук, Пичи — каза той. — Измъкнах те от твоя щастлив живот, за да бъдеш убит в Кафиристан, където доскоро беше Главнокомандващ на Имперските войски… Кажи ми, че ми прощаваш, Пичи!