Роман Ким - Доктор Мурхед и пациентката

Тя вдигна ръце към лицето си и с треперещ глас произнесе:

— Умолявам ви, спасете ме. Цялата ми надежда е във вас…

Случаят беше действително труден. Доктор Мурхед имаше голяма практика, смяташе се за най-добрия психотерапевт в града, но никога досега не бе попадал на такава пациентка.

Стела Бриш — жена на собственик на два универсални магазина и два хотела — беше много красива. Висока, с тъмно-бронзова коса и продълговати очи с изумруден цвят — никой не й даваше повече от тридесет, макар че бе навършила вече тридесет и седем. Имаше фигура като на двайсетгодишна кънкьорка.

Тя посети Мурхед за пръв път преди пет месеца — след като през нощта бе блъснала край аеропристанището един пешеходец — мексиканец — и раздробила главата му. Тя умееше да кара добре кола, и адвокатът убедително доказа, че е виновен мексиканецът, който се защурал пред колата, — заслепила го светлината на фаровете. При това в джоба на работния му комбинезон бяха намерени цигари с марихуана.

Смъртта на мексиканеца бе нарушила равновесието на Стела. След като няколко пъти поред той й се явяваше на сън, тя дойде при Мурхед.

— Страх ме е да легна да спя. Страх ме е да заспя, той ме чака и пак ще вика. Не биваше да слизам тогава от колата и да го гледам. Не мога да забравя как се гърчеше. А не можех да откъсна очите си…

Мурхед й предписа успокоително лекарство, млечни бани и почивка на морския бряг. Тя замина за Палм бийч, после за Остенде, накрая за Ямайка, и това й помогна — престана да сънува мексиканеца. Но след известно време страшните сънища се възобновиха, сега вместо мексиканеца почнаха да се явяват други хора, понякога познати, но повечето съвсем непознати, и тя ги убиваше по различни начини — стреляше ги, душеше ги или ги премазваше с колата. Изпърво й беше противно, защото жертвите крещяха отчаяно, но после взе да свиква — убийствата не й се струваха вече толкова ужасни, тя спокойно слушаше предсмъртните викове на жертвите, престана да се страхува. И ето че настъпи деня, по-право нощта, когато поредното убийство на сън й достави удоволствие — сякаш умъртвяваше не човек, а сърна или заек. И когато се събуди, почувствува неудовлетвореност, някаква липса, като че й бяха дали нещо и веднага й го бяха отнели.

Доктор Мурхед бе принуден да признае, че болестта прогресира — нужни са по-сериозни мерки.

Той живееше в уютна вила недалеч от града, на малък хълм, обрасъл с пинии. Наблизо нямаше нито една къща; на края на гората, на десетина минути път с кола, имаше бензинова станция. Но тя работеше само денем — никой не пътуваше нощем по това тясно шосе, което водеше до селището между каменоломната и гробищата. Докторът се наслаждаваше на усамотението — пациентите си приемаше денем в хотел в центъра на града и само на някои определяше визита в къщи през вечерните часове. Злите езици говореха, че с такава чест се удостояват само най-богатите пациентки, лекуващи се за развлечение. Приятно беше на жените да имат работа с доктор, притежаващ хипнотизиращи очи и красиви устни.

Стела Бриш спадаше към пациентките, които Мурхед приемаше във вилата си. Но Стела се лекуваше не за флирт, а защото действително имаше нужда от медицинска помощ.

Патентовани успокоителни препарати, японски магнетичен пояс, озонна възглавница, лечебен дюшек, напълнен с ароматни треви от Бирма и Мадагаскар, магнетофонни ленти, на които бе записано шумолене на дъжд и приглушено цвъртене на жътвари — всичко това помагаше отначало, но скоро престана да действува. Малка беше ползата и от специалните масажи на гърдите и корема, които правеше лично докторът, намокряйки пръстите си със смес от розово масло и джин. Но сънищата с убийствата продължаваха и тези убийства ставаха все по-изтънчени.

След поредния масаж Стела, излетната на кушетката в гостната със запалена цигара, напоена със слаб опиев разтвор, каза:

— Сега не само убивам, а преди това и се забавлявам. Връзвам ръцете и краката на жертвата, вземам щипки за лед и… приятно ми е, когато жертвата надава сърцераздирателни писъци, просто нечовешки. И докато върша главното, дълго гледам как мърдат ръцете и краката, като на оня мексиканец. А после се събуждам и изпитвам разочарование — че това е само сън. Сякаш съм поднесла до устата си чаша с вино и изведнъж то се е изпарило…

Докторът прокара ръка по рамото й.

— А какви са жертвите ви? Мъже или жени? Кои са повече?