Александър Кирилов: Кървави сълзи

Вещицата само кимна с глава.

— Впрочем ти на къде си се запътила? — попита мило Ники.

— Ами честно казано на никъде…

— Защо не се присъедините към нас? — попита този път Кът.

— Мм… — замисли се Джури. Такава страна компания, можеше да и навлече много неприятности, но можеше да си прекара и добре-Ами ако ме искате… — усмихна се нервно момичето.

— Чудесно-възкликна Рей весело. — Ами ти? — и тя се обърна към Кроу.

— Ами аз съм вампир, слънчевата светлина ме убива-напомни той и за всеки случай се дръпна още малко към сянката на дърветата. — Ще ви бавя-отбеляза мрачно той.

— Напротив… защо пък да не спим през деня и не одим през ноща? — предложи котешкият демон.

Останалите закимаха удобрително.

— Е добре де… но сега ще трябва да се скрием в пещерата… и много ми се иска да разбера какви бяха тези твари… — замиси се той.

— Аз мисля, че знам-обади се неуверено Лиодайн и всички погледнаха към нея.

Лиодайн тръгна към пещарата и каза през рамо — И все пак трябва да се уверя. Елате.

Всички я последваха и изведнъж Фейнт посочи вампирът:

— Нали не можеше да понасяш слънцето? — попита котешкия демон

— Не съм казал това. Казах, че ще ви бавя, защото слънцето ми пречи. Изтощава ме. Мога ако искам да вървя цял ден под него, но ще бъда много изтощен и може да получа леки изгаряния. Иначе не усещам нищо ако за 5–10 минути ме попече малко — отговори вампирът и се усмихна.

След като се върнаха на поляната през черната дупка, която още си беше там, огледоха съществата.

— Да. Така и предполагах. — каза Лиодайн. — Това са…

— Кални гоблини — довърши Кроу и всички го изгледоха учудено — Ако ги погледаш малко ще разбереш, че приличат на тази почти изчезнала раса — гоблините. Само че са… кални ако може така да се каже. Тази… кал си излиза от тялото им като пот и за това приличат на някакви блатни чудовища. Преди време са се опитали да превземат един от нашите Домове, но ние сме ги победили без проблеми. Мислят се за много мощни, но всъщност са слаби както се уверихте.

— Да-усмихна се Кът-доста слабички са… — след което извади отново една цигара и тъй като нямаше огънче чакаше Рей да му я запали… демонът се ядоса и каза:

— Няма ли да престанеш най сетне с тия цигари… задушаваш… — тя се замисли… не можеше да задушава нея… та тя бе живяла колко години на място където има само огън, дим и цигарите сега бяха просто нищо… спомени нахлуха в главата й… спомени за нейния свят… въпреки всички те и липсваха… е да малко но все пак… тя разтръси глава сякаш да прогони някаква муха… и продължи: — задушаваш останалите…

Всички я погледнаха странно… тя въздъхна и каза раздразнено:

— Ееее добре де… — тя вдигна ръката си и отново запрати огнено кълбо към цигарата му но го запрати доста близо … толкова че Кът трябваше да се наведе назад, за да не се опърли…

— Как ми се иска още една битка… ама как ги фрасна а Рей… — той замахна във въздуха… — ами Фейнт… с камата… шат шат… и трима паднаха … хехехехе… Алексис беше направо… събллазнителна… — той се покашля-искам да кажа неотрязима с въжетата… колко ли ги удуши… е и аз бях доста добър… да не ви прозвуча надуто ама… ами Кроу… как ги захапа… искам още…

Рей го погледна невярващо и каза:

— Не знаех че ангелите са толкова кръвожадни…

— Е… ами… ние… такова… всъщност аз… абе… но стига толкова за мен… какво предлагате да правим сега… — всички се засмяха-имаме две нови попълнения в групата… доста странна ако питате мен… прибавихме си вещица и вампир… да ви кажа-той се обърна към двамата-освен това че Рей постоянно се заяжда с мен… всички се разбираме просто страхотно… като създадени сме един за друг… — той се засмя на думите си… всичики го последваха…

— Е поне в цирка си имаме и клоун… — смеейки се добви Рей…

— Е ставаме близки… полека лека-продължи Кът… — а сега сериозно какво смятаме да правим…

— Ти нямаше ли някаква мисия… — попита Ники…

Кът се покашля… след това погледна нагоре и каза:

— Е трябва да се позабавлявам малко… нали? Спокойно мисията ще почака… — всички отново се засмяха… сега бяха много безгрижни, но не знаеха че бяха наблюдавани… далеч от тях на една самотна планина… в земя където слънцето не грееше… в един черен кристален замък… на един черен трон стоеше друга вещица… не добра като тяхната… напротив… тя беше олицетворение на злото… това беше Хелиекта… зла… зла беше точната дума за нейното същество… всевъзможни изчадия и помагаха в начинанията… птиятелите все още не знаеха какво ги очаква… тя потопи ръка и огледалната повърхност на мраморния съд се покри с малки вълнички… картината на смеещи те се скитници беше изчезнала… Хелиекта се вгледа през прозореца в небето което беше покрито с черни облаци, които не позволяваха на слънцето да се покаже…