Александър Кирилов - Кървави сълзи

— Ей-започна той, търсейки точните думи-Питах се…

— Каквото и да се питаш-няма да ти кажа-прекъсна го ааронката, без дори да го погледне. Не и се разговаряше с никой.

— Ами тогава… — продължи неприятно изненадан Ангелът-Дали…

— Не-безразлично отвърна Алексис, макар и да не знаеше за какво става дума.

— Не мога да разбера защо си си изградила някакви стени около себе си-каза го на един дъх, боейки се да не бъде отново прекъснат. Този път Алексис го погледна, взря се в дълбоките му сини очи и се намръщи.

— Точно ти недей да ми говориш какво съм правила. Нищо не знаеш за мен! — повиши тон тя и забърза напред.

— Може би, защото на никой не искаш да кажеш-подвикна след нея Кът, но ааронката не му отвърна. Отново се беше ядосала и не забави крачка чак след като се отдалечи доста от останалите. Забила все поглед в земята, Алексис усети как невидима ръка я дърпа силно за глезена. Загубила равновесие, тя се препъна и заспуска през глава по някакъв склон. Същият склон, който бе вдясно на пътеката им. Не спря сигурно чак до края му. Беше затворила очи от ужас и изненада и когато ги отвори зърна пред себе си…

— Лин-Лин?! — изненадано проговори ааронката, а всичко я болеше-Ти ли ме дръпна?

— Ами… да-смути се създанието. Беше със същите дрешки, както и предишният път-Извинявай.

— Какви ги вършиш? Защо го направи? — нахвърли и се Алексис.

— Чакай, чакай… — зауспокоява я Лин-Лин и като плесна с ръце, сякаш цялата болка и охлузвания на ааронката изчезнаха.

— Какво направи?

— Абаелски работи-изхихика се-Но да караме по същество, че пак нямам време. Ти разреши загатката, браво! Малко бавничко, но все пак… Както и да е. Ето ти този… да го наречеме-медальон. — тя и подаде лъскаво нещо във формата на продълговато листо.

— И за какво ми е? Вярно, красиво е, ама… — учуди се Алексис като се изправи, все загледана в „дрънкулката“.

— Когато намериш точното му място, пак ще се появя.

— Ама… чакай сега. Какво искаш да кажеш? Много е… неразбираемо. — обаче Лин-Лин не и отговори. Чу се познатото щракване на фотоапарат и абаелът изчезна. Алексис се огледа на всички посоки и след като се увери, че създанието нямаше да се върне, запита:

— Къде ли може да са останалите?

Отговора на въпроса й я чакаше само няколко метра по нагоре. Нечий глас викаше името й. Е този глас много лесно се познаваше, кой друг имаше толкова нежни и същевременно мелодични слова? Нимфата Лиодайн.

— Алексиииис?

— Да! Тук съм.

— Какво правеше там долу? — попита най — очтиво Ники.

— Ами… — замисли се за секунда и в края на крайщата излъга. — …паднах.

— Падна? — погледна я изпод вежди Рей.

— Да! Просто вървях прекалено бързо и не видях един от изникналите корени. Преспънах се и паднах. — Алексис вече по спокойна на бързо измисли някакво обяснение, като същевременно стискаше медальона в ръката си. Самата тя не знаеше защо не им каза истината. Пък и… какво общо имаха те с нея? Защо трябваше да знаят? При тези въпроси Алексис още по здраво стисна медльона си.

— Но… Алексис там няма никакви корени! — отбеляза Лиодайн.

— Е, и? Не знам дали бяха корени? Преспънах се в нещо!! Какво от това? Сега на разпит ли ще ме подлагате! — обречената се тросна и отново загърби другарите си продължавайки да върви все така бързо на пред.

— Внимавай да не паднеш пак някъде! — подметна през ужасния си злобен кикот Рей.

— Гррр… — Алексис само изръмжа и си продължи нататък.

Каква странна компания? Демон, три ангела, един от които обречен, вещица ( Калито с нас ли е? ), полу-котарак полу-демон, и нимфа. Всеки с разлижна Съдба. Всеки с различна цел, и въпреки всичко заедно.

Кръстосваха гората почти цял ден и накрая решиха, че е по добре да останат да пренощуват някъде. Така и сториха. Кът откри малка пещера в която можеха да пренощуват, тъй като според Лиодайн скоро щеше да има страхотна буря. Всеки си заплю място, Кът и Фейнт отидоха да зъберат малко дърва за да запалят огън. Ники отиде да намери нещо за ядене и тъй като на всички им се ядеше месо (с иключение на Лиодайн) решиха да хванат някоя птица или риба от близката река и да я изядат. Лиодайн, която обичаше животинките и всички горски обитатели не бе много съгласна и за това отиде да си набере плодове.

— А къде е Алексис? — попита Нимфата на излизане от пещерата. Единствено Рей бе останала в пещерата и в края на крайщата се оказа принудена да излезе за да намери Алексис.

Сигурно в цялото си желание да бъде сама се е остремила много напред и не е забелзала, че сме спрели за нощувка — помисли си ядно рей, която без никакво желание се катереше по малко хълмче. Лиодайн бе права задаваше се буря и то голяма, ако се съдеше по тъмните облаци, все още бледите светкавици по небето и гкухите гръмотевици, които се засилваха все повече и повече.