— Къде отиваш? — попита напевно Лиодайн и вдигна красивите си очи към Обречения Ангел.
— Да… търся Рей. — призна си тя.
— Сама, из тази тъмница? — намеси се и Ники, а крилцата и запърхаха възмутено на гърба и. — Поне някой да дойде с теб. — из пещерата се разнесе одобрителен шепот и някои даже се понадигнаха от местата си.
— Не-отсече бързо Алексис и се смръщи-Ще отида сама. Няма кой да ме изяде, не се безпокойте, освен ако внезапно на щурците не са им поникнали хищни зъби…
Кът вдигна безсилно рамене, вече запознат с упоритостта на ааронката.
— Алексис, сигурна ли си? — вежливо я попита нимфата. Другата кимна. — Е, тогава… успех.
Алексис въздъхна облекчено и тъкмо минаваше през пролуката на пещерата, когато чу зад себе си гласа на Фейнт:
— Не забравяй свирката, която ти дадох (без MPS).
Тя не му отвърна нищо, обаче заключвайки, че може би щеше да и бъде полезна тази „джаджа“. Когато излезе навън усети свежия въздух, лъхвайки я приятно в лицето. Личеше си, че бе валяло и гората изглеждаше по-чиста и красива от преди. Ами, сега? Да се търси Рей сигурно не беше едно от най-лесните неща. Алексис се запита къде ли щеше да е тя, ако беше зеленооката пакостница, но… не успя да намери приемлив отговор, затова тръгна по отъпканата пътека, която видя пред себе си. Докато вървеше се оглеждаше предпазливо наоколо и се стараеше да не се отдалечава много от пещерата. След около половин час безмислено обикаляне, ааронката чу някакви странни звуци нейде над главата си. Вдигна поглед нагоре и установи, че два от ниските клона се поклащаха леко. „Странните звуци“ всъщност бяха хлипанията на някой…
— Кой е там? — попита ясно Алексис, неоткъсвайки очи от дървото. Отговор не последва и затова тя повтори въпроса си-Кой е там? Покажи се!
Един от клоновете се счупи с ужасен трясък и точно върху ааронката падна тъмен силует. Обреченият Ангел усети как от шока сърцето и забива лудо, а самата тя трепереше от вълнение. Знаеше много добре какво щеше да последва в това нейно състояние. В миг буквално от ръцете и изкочиха черни въжета, които като огромни змий се увиха около непознатата фигура. Същите тези въжета, сякаш започнаха да изсмукват всичките сили на „противника“, а очите на Алексис станаха сиви, студени и заплашителни. Тя се хранеше от енергията на силуета. Някъде отдалече ааронката чу в главата си глас… познат глас…
— Спри! Недей! Какво… какво правиш? — беше Рей.
Алексис се сепна и въжетата изчезнаха така внезапно, както се бяха и появили. На земята пред нея лежеше демонката, а по нея, където се бяха впили вървите сега имаше червени линий.
— Какво си въобразяваше, че правиш? — попита я с треперещ глас-Какви бяха тези въжета?
— Аз… — започна ааронката-Ти ме стрестна и аз… съжалявам-сведе поглед към земята, което много изненада Рей и най-вече последната дума.
— Какви бяха тези въжета? — повтори въпроса си.
— Никакви-отвърна този път по-остро Алексис. — Няма значение. Да се връщаме в пещерата, че другите… се тревожат къде си. — тя тръгна напред, а Рей я последва смръщено, убедена, че въжетата не са били плод на нейното въображение…
„Проклети ангели… проклети да са… проклети!“ — гневеше се демонката. — „Човек не може да си подреди мислите на спокойствие от тях“-Рей бе свикнала с това да бъде единка, затова и загриженоста на другите и се струваше някак странна. Долу в Ада трудно се създаваха истински приятелства. Лусинда бе единственият демон, който Рей приемаше за приятел.
„Защо ли ми трябваше да напускам Ада?“ — зачуди се зеленооката продължавайки да следва Алексис. — „Живота ми там си беше повече от чудесен… какво ми липсваше, та да го напусна?“ — сцената от преди малко край огънят, изскочи в съзнанието и като по команда. Тъгата набързо отмести гневът и сълзите отново се застичаха по лицето на Рей. — „Имам чуство, че ще се разстопя“ — уплашено призна пред себе си демонката. — „Виждала съм много хора да плачат, но дали не е вредно?“ — обърка се съвсем Рей.
— Алексис… — започна неуверено тя и се закова на мястото си.
— Какво? — попита ааронката.
— Ами искам да те попитам нещо…
— Тук ли? — изуми се Алексис-Не можеш ли да ме попиташ в пещерата? Тук е мокро и студено-оплака се създанието.
— Искам да го разбера тук и сега-демонката тропна с крак и един мокър кичур лилава коса падна пред лицето и. Алексис забеляза удивителна прилика в погледа на Рей и този на малките човешки деца, когато биваха объркани. Личеше си, че демонката се е загубила в мрака на своето собствено съзнание.
Читать дальше