Александър Кирилов - Кървави сълзи

— Добре Рей, кажи… какво искаш да знаеш? — примири се ааронката.

— Ами искам да знам дали сълзите са вредни? — попита Рей и погледна плахо към Алексис. Другата се разсмя.

— Не се смей… питам сериозно! — сърдито се сопна зеленооката и се смръщи.

— Добре… добре… извинявай-за втори път през последните 10 минути демонката чу дума, която никога не би предположила, че Алексис ще изрече-Не си ли виждала преди хората да плачат? И въобще ти да не би за първи път да плачеш? — изуми се ааронката.

— Разбира се, че съм виждала хората да плачат, в много от случаите аз съм била причината-похвали се Рей. — А и за твое сведение аз не плача-отвърна надменно демонката надявайки се алексис да се върже.

— Да разбира се, как можах да си го помисля-отвърна и ааронката и извъртя очи към небето-Виж има два вида сълзи-от щастие и от мъка-заобяснява търпеливо Алексис.

— Нима някой би плакъл от щастие? — изуми се Рей.

— Разбира се… сълзите се леят като шампанското… по какви ли не поводи-усмихна се ааронката.

— Ммм… — замисли се Рей-май разбирам. а ти плакала ли си от щастие? — полюбопитства демонката.

— Не за жалост не съм имала дотолкова щастливи мпменти в досегашният си живот, че да стигна до сълзи.

— Щом се плаче, когато човек е щастлив и когато е тъжен, това означава ли, че границата между щастието и нещастието е толкова малка? — продължаваше да разпитва зеленооката.

— Дори по-малка от колкото можеш да си представиш, а сега хайде да се прибираме, че замръзвам, а и ти ми изглеждаш доста бледичка-подкания Алексис,

— Добре, хайде да се връщаме при останалите-поде по-бодро и Рей. — Впрочем бледоста ми се дължи на онези въжета-демонката наблегна ан последната дума.

— Не бях аз виновна-оправда се Алексис. То си и бе така, тя бе запратила въжетата несъзнателно. Не след дълго двете се прибраха в пещерата. Останалите им спъттници изглежда отдавна спяха. Рей и Алексис решиха да последвът примерът им. Уморени и премръзнали те заспаха почти на мигът.

Огъня, който все още гореше в средата на пещерата започна малко по малко да загасва превръщайки се във въглени, докато накая и бледата светлина от въглените изчезна и в пещерата настана непрогледен мрак. Студа започна отново да завладява подслона на спътниците. Съвсем близо до огнището спеше Лиодайн. Тя бе предпочела да е по близо до огъня, понеже е свикнала да живее сред топлотата на природата. Сега тя леко потрепна под лилавото си одеало. Тази тръпка обаче не беше свързана със студа, а по скоро със странния сън, който нимфата сънуваше. Всички спяха, а точно в дъното на пещерата се отваряше таен проход. Огромна черна дупка бе зийнала, а от нея се чуваха писъци, който прокънтяха в цялата пещера…

Лиодайн се събуди рязко и се изправи. Дишаше тежко, а когато сложи ръка на челото си разбра, че й бе избила студена пот. Нимфата се огледа в мрака, ала не видя нищо. Поизчака малко докато очите й свикнат с рязката промяна и примигна. Извърна се към дъното на пещерата и с ужас останови, че видяното в съня беше истина. Беше огромна черна дупка, която играепе ролята на проход. Лиодайн тъкмо примигна отново за да се увери, че това не е просто игра на сенки , ала когато отвори очите си не видя нищо. Само мрак. Тъма…

После някои запуши устата й и тя извика приглушено. Чуха се още няколко пригушени писъци, което означаваше, че и останалите бяха хванати.

Сякаш бяха минали часове от както това се случи. Лиодайн още не знаеше дали това е кошмар или реалност. Отвори очи и видя светлина. Светлина на факли. Усети как цялото й тяло я болеше, особено ръцете й, които бяха здраво вързани зад гърба й. Огледа се и останови, че не е сама. Рей, Кът, Ники, Фейнт и Алексис бяха с нея. Също ги бяха завързали със здрави въжета и така бяха наредили пленниците , че те образуваха един малък кръг. Някъде нещо изкърца и Нимфата чу нечий стъпки. Явно този шум успя да събуди и другарите й.

— Виж ти какво си имаме тук? — беше ужасен, съскащ и противен мъжки глас. Две кално кафеви очи се впериха в Лиодайн и тя потрепна. — Що за създания сте вие?

До тях се приближи някакво същество , цялото в кал и кръв, толкова мръсно и гнусно, че Лиодайн се изуми как съумя да не повърне. Имаше остри мръсни зъби, а от устата му висеше нещо, което много приличаше на остатък от нечие черво. Нимфата веднага се опита да предположи що за създание е това. В началото го помисли за гоблин, ала едва ли гоблините бяха толкова… мръсни!