Александър Кирилов - Кървави сълзи

— Еми както обикновено… мотам си се и гледам да объркам колкото се може повече работите на шефа ти…

— Е не му ли стигам само аз та и ада се намеси…

При това всички се засмяха…

— А няма ли да ме запознаеш с новите си приятели…

— Ъ ти нали имаш уста…

— Аз съм Кът…

— Кътър-поправи го Рей…

— Да но обичам да ми викат Кът… — каза и през смях той…

— Аз съм Фейнт… наполовина котешки демон…

— Аз съм Лиодайн… и съм горска нимфа…

Кът се приближи към Алексис…

— Аз съм Алексис-каза момичето…

Кът усети, че имат нещообщо… и каза:

— Нека позная… ти си обречен Ангел…

— Да — каза печално момичето…

— Приятно ми е да се запозная с всички от вас… ама да ви питам някой нуждае ли се от помощ щото шефа мепрати с няква цел тук ама хал хабер си нямам каква е тя… никой не му отговори…

— Е нищо… ще се мотам с вас до някъде пък дано получа някакъв знак… — той седна с всички покрай огъня и разказа историятаа си след това изслуща и техните…

Когато дойде редът на Алексис, всички впериха погледите си в нея. Ааронката изпита натрапчивото чувство, че я гледаха под лупа и следяха всяко нейно движение. Това я стресна, което доведе и до гнева, надигащ се в нея.

— Ами, аз съм Обречен Ангел и живея в Гаснещите Полета-каза набързо тя като избягваше да гледа в нечий очи и най-вече тези на Рей-нали съществото имаше навика да чете мисли.

— Това вече всички го знаем-намеси се Кът. Алексис имаше чувството, че той никога не се разделяше със своята цигара, което я подразни допълнително. Тя се загледа невиждащо в дима, който излизаше всеки път, когато Ангелът си дръпваше и се виеше нагоре, превръщайки се в малки сиви облачета.

— Е, то пък какво повече има да се казва-мъдро отбеляза демонката-Нали всеки знае тяхната Легендна… Че много обичали да превземат човешките сърца и най-накрая ги изгонили от Горе… било „най-разпространената Легенда“-при последните си думи Рей изви лицето си в болезнена гримаса, сякаш цитираше доста неприятен за нея индивид.

Този пък Алексис слушаше внимателно и изпита някакво чувство на успокоение-значи никой от тях не подозираше дори за сънищата, които спохождаха всеки Обречен Ангел и за същността на тяхното значение. Не знаеше защо-но това и подейства добре. Тогава, думите на нимфата, и се стовариха отгоре като бая тежък камък.

— А на къде си се запътила? — „изпя“ въпроса си Лиодайн и се взря с искрящите си очи в ааронката-от тях вече нямаше как да избяга.

— Просто… — Алексис се смръщи и отново бръчицата се появи между веждите и. — Просто се разхождам-завърши предизвикателно тя, сякаш ги подканваше да и кажат, че лъже. Но никой не изрече и думичка, което и се стори доста странно. Тишината и изглеждаше по-тежка от всичко останало, което можеха да кажат неочакваните и спътници и ааронката искаше да се отърве възможно по-бързо от нея. Тя я подтискаше и смазваше като тежък товар, поставен на рамената и. Вече не издържа и без да казва нищо стана. Вгледа се завиждащо в крилата на Кътър. Дали някога и тя щеше да има такива и да усети какво е чувството да летиш? Свъси се още повече, ако това въобще бе възможно. Тъй като явно никой нямаше намерение да наруши тишината и Алексис не щеше да го направи. Без да се усети, краката и сами започнаха да вървят безцелно. Ангелът забеляза това и попита:

— Ей, накъде тръгна?

— Никъде. Ще се поразходя-безразлично отвърна ааронката, увъртайки кичурче от ливата си коса на пръста си.

— Ох, остави я-Рей махна с ръка-Ще се върне, знам го.

— И откога вече можеш да предсказваш какво ще направя? — озъби и се Алексис, а гневът започна отново да се издига на вълни в нея. Демонката се изсмя и се зае да си играе с ново кълъбце огън. Ааронката изръмжа, присви очи и след като се обърна на пети, тръгна накъдето и видеха очите.

Гората и наоколо беше спокойна и сякаш тя я „пореше“ с яда си. Изпод забързаните и стъпки се издигаше прах от пътеката, по която бе поела, но Алексис не обръщаше особено голямо внимание на този факт. Беше пъхнала ръце в джобовете на дрешката си и по едно време напипа в левия някаква хартийка. Любопитството я обзе и тя я извади (хартийката, де). Беше същото листче, дадено и от Лин-Лин, само че сгънато на две. Понеже и без това си нямаше друга работа, ааронката го разтвори и тихичко зачете първия абзац:

— „Вземи ти първата и втора буква от името на мястото, където не си била, ала ще се завърнеш там…“ …Какво ли можеше да значи това? — запита се тя. — Кое може да е това място… Да видим-без да се усети, се настани при клоните на едно старо дърво, покрити с мекичък мъх. — На кое място не съм била, но искам да се завърна там… Хммм… — сякаш в главата и осърдно работеха чаркове, а самата тя се мръщеше на хартийката. — Ами, да! — рече след малко Алексис-Небето… Точно там искам да се завърна… Значи първите букви са „Н“ и „Е“ … Да видиме следващата част от загадката сега… „…после прибави към тях третата буква на името, с което сега се назоваваш ти…“ Назовавам се Алексис… — сигурно би изглеждала доста смешно, казваща на себе си името си-Хммм… Но това не може да се нарече точно назоваване, защото просто това ми е името… По-скоро… думата трябва да е аарон… Точно така, аарон… Следва, че третата буква е… „Р“ …До тук думата е… Аммм… Н-Е-Р… — засрича ааронката и след което проследи с поглед последния абзац от гатанката — „…и като за финал, кажи коя е втората буква на мястото, където си била, ала не ще се завърнеш…“ …Това вече е лесно! — плесна с ръце тя-Идвам от Гаснещите Полета… Думата е… НЕРА? Какво пък значи НЕРА? — Алексис се смръщи. Беше объркала нещо. Тя се върна назад, като се увери, че е сигурна за последните две условия, ала със сигурност не и за първото. — Може пък да не е точно „небе“… Как още наричат Небето? — ааронката погледна нагоре-Рай? Не, май не е това… Горе? Я да видиме… Думата е… Г-О-Р-А… Гора? Ами, че аз съм в гора. Значи без да искам да съм отишла на правилното място… А, сега? — огледа се и чу нечий стъпки. Някой от неочакваните и спътници я бе проследил и това беше…