Александър Кирилов - Кървави сълзи

— Ти ти… от къде… как би могла… — обърка се Алексис.

Рей отвори очи и рече:

— Има още много да учиш Александра… много… — отекчено провлачи тя.

— Името ми е Алексис-поправи я аарнката.

— Добре де… Алексис-изсъска Рей-И все пак… да с епохваля мога ад чета мисли, така, че недей да мислиш за онова дребно създание и неразбираемата загатка която атка и не прочетох, ако ен искаш д ати човъркам в милсите.

— Това не е честно-Алексис се смръщи.

— Защо да не е честно… ти не искаш да ми кажеш, тогава аз ще разбера сама…

— Уфф стига остави ме на мира… — ядоса се Алексис.

— Ок. Чао-махан с ръка Рей и тръгна в обратната посока.

— А аз как ще изляза от тази проклета гора? — попита Алексис.

— Ами незнам-отвърна и Рей и се загледа в ноктите на ръката си, сигурен знак, че всъшност не мислеше за това за което говореше. — Това е твой проблем, ти ме гониш и аз си тръгвам-кичури тъмно лилава коса прикриваах дяволитата усмивка разляла се по лицето ан демонката.

— Добре де… добре може и да ти кажа… по-нататък — обеща Алексис.

— Добре… не сме далеч… скоро ще се озовем в град с много хора, да не вземеш да се уплашиш-предупреди я Рей, а ааронката само изсумтя пренебрежително. Двете продължиха пътя си. Алексис предпочитаеш мълчаливо да върви, но останови, че в компанията на Рей това щеше да и е много трудно. Не след дълго както еб и обещала демонката двете се озоваха на сред шумно шосе… определено в другият му край се виждаха много от тези които бяха наричани пренебрежително „хора“.

Докато двете „спътници“ бавно крачеха към малкото селце, където живееха така нареченито „хора“, те не подозорираха, че съвсем скоро ще отркият своя нова „спътница“, или просто една непозната… красива и прокълната да изпитва върху себе си онова тъй красиво и същевременно коварно чувство наречено Любов. Да… тя пътуваше и търсеше Сърцето си някъде из необиятния Свят, или по скоро онзи, който бе „окраднал“ сърцето й преди много много години.

Рей и Алексис се опътиха към стара и порутена сграда, която трябваше да бъде староприемница, ала нямаше особено уютен вид. Когато отвориха дървената скърцаща врата двете „създания“ се озоваха в една мъглива и опушена от цигарен дим стая… по принцип това бе кръчмата, където се събираха „низшите“ същества (хората имам в предвид). И там те подсладяваха живота си с примитивните си удоволствия. Когато демонката и прокълнатата застанаха на прага на „кръчмата“ всички присъстващи се извърнаха към тях. Старците извърнаха поглед от комарджийската си игра и захапали дървени лули се впериха в създанията. Бяха единствени. Те винаги бяха единствени. Рей хвърли злобен и коварен поглед на зяпащите с което ги накара да се върнат към старите си занимания.

Алексис и Рей седнаха на една значително отделена от другите маса в ъгъла на заведението, което си имаше и свойте предимства — от там можеха да държат под око всичко… посетителите, бармана, дори паякът, който плетеше мрежата си над малкото мръсно прозорче в дъното на помещението. Погледът на Рей се се закова в една странна личност… странна ли казах? По скоро тайнствена. Беше облечена в тъмно-лилав плащ, а дългата й бяло-сребриста коса от време на време се показваше от голямата качулка. Стоеше на бара. Не пиеше нищо. Не разговаряше с никой. Просто стоеше като камък и от време на време от плаща й се подаваха белите й пръсти, които нервно потрепваха. Рей живо се заинтереува от тази личност… явно бе от тяхната „порода“. Скиталка…

Едва вечерта, когато заведението започна да се опразва и съдържатела започна да обръща столовете с краката на горе, „тайнственицата“ се помръдна. Всички тези часове бе прекарала в съвършен покой… стана и се зави по плътно с плаща си ала Рей и Алексис, нямаше как да не забележат, невероятните й ярки сиво-сини очи. Блестяха точно като сребро…

Алексис и Рей я последваха, чак до гората… беше тъмно, но Тя явно не се страхуваше от опасностите, които можеше да срещне в този мрачен Лес. Алексис и Рей ускориха крачка. Сякаш нещо ги теглеше към тази Странница. Тъкмо когато бяха толкова близо до нея Тя рязко се обърна.

— Кои сте вие и какво искате? — гласът й бе тих, спокоен и много мелодичен. Сякаш „изпя“ тези думи… такава нежност… такава мелодичност!

Рей я погледна със „отровните“ си очи.

— Просто искахме да те предупредим. Тази гора е опасна и денем, камо ли нощем… — Алексис се обърна към сребристокоската.

Тя примигна. Войнственото й на пръв поглед изражение премина в мека усмивка.