Марша Кенъм - Кръв от рози

— Благодаря ви, че ме придружихте, лейтенант. Денят беше дълъг и съм много уморена.

— Нима ще се оттеглите толкова рано?

— Точно това възнамерявам.

— Надявах се да продължим интересния си разговор… без досадни наблюдатели.

Катрин хвърли хладен поглед към пръстите, които стискаха китката й.

— За мен този разговор е приключен. А сега ви моля да ме пуснете.

Гудуин я хвана по-здраво.

— Дори не мисля! Не е нужно да се преструваш повече, Катрин. Сега сме сами и аз знам какво искаш, какво ти е липсвало през последните месеци. Можеш да бъдеш сигурна, че ще изпълня всяко твое желание.

Катрин се люшкаше между гнева и смеха. Щом лейди Каролайн мамеше съпруга си, всички наоколо се чувстваха в правото си да приемат, че и дъщеря й няма задръжки.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, лейтенант, но дълбоко се съмнявам, че можете да се мерите със съпруга ми. По-добре обиколете таверните и бордеите на Дерби, там със сигурност ще намерите жени, които ще останат доволни.

Гудуин не очакваше такъв обиден отговор. Лицето му пламна от гняв. Ала преди да е успял да отговори, вратите на салона се отвориха и преддверието се напълни с развеселени гости. Един млад сержант на име Джефри Питърс се запъти право към лейтенанта.

— Полковник Кели нареди да ви предам, сър, че се налага да се сбогуваме. — Той се поклони почтително пред Катрин. — Вечерта беше великолепна, мисис Монтгомъри.

Гудуин най-сетне освободи ръката на Катрин и тя се усмихна благосклонно на сержанта.

— Винаги сте добре дошъл у нас, сержант Питърс.

Младият мъж, чието лице беше обсипано с лунички почервеня от удоволствие, но като забеляза студената омраза в лешниковите очи на лейтенанта, потръпна и сведе глава.

— Благодаря ви, сержант — изръмжа Гудуин. — Съобщете на полковник Кели, че веднага идвам.

— Лека нощ, господа — сбогува се бързо Катрин, за да не остане отново насаме с него. — А на вас, лейтенанте, желая успех другаде.

Тя се отдалечи с веещи се поли и Гудуин я проследи с пламтящ поглед. Ако тази безсрамна личност си въобразяваше, че може да го води за носа, много се беше излъгала! Отдавна беше разузнал къде се намираше спалнята й — в края на дълъг коридор, заобиколена от празни помещения, идеално място за незабравима любовна нощ…

— Дейдре, ако скоро не се случи нещо, ще полудея! Стройната тъмнокоса камериерка се усмихна меланхолично и продължи да четка дългите руси коси на господарката си.

— Сигурна съм, че много скоро мистър Камерън ще се обади.

— Но от посещението на Дамиен минаха вече два дни! Нали Алекс трябваше да се срещне с него! Сигурно е станало нещо страшно!

— Не вярвам. — Дейдре остави четката. — Хиляди пъти сте ми повтаряли, че мистър Камерън е твърде умен, за да позволи да го хванат.

— Но Дамиен не е толкова умен — отбеляза сухо Катрин. — Може някой да го е проследил.

— Защо да го следи? Не, вероятно мистър Камерън не е могъл да иде навреме на уговореното място. Не бива да забравяте, че навсякъде гъмжи от войници.

— Ако срещата не се е състояла, Алекс вече отдавна е далече от тук. Войната е по-важна за него от съпругата му… Дамиен ми разказа за безумната му смелост…

— А когато вие ми разказахте, очите ви блестяха от гордост! — напомни й с усмивка Дейдре.

Катрин скочи от столчето и размаха юмрук към огледалото.

— Гордост ли? Каква полза да се гордея, ако остана вдовица? — Тя отвори с трясък балконската врата и излезе на тесния каменен балкон, макар че навън духаше леден вятър.

— Веднага се приберете вътре, ще настинете! — извика я настойчиво Дейдре.

— Той е някъде там отвън, усещам го!

— Утре сутринта ще усетите, че пламтите от висока температура. Веднага се приберете в топлата стая!

След последен поглед към тъмната гора насреща Катрин се подчини. Дейдре побърза да затвори балконската врата, хвърли още няколко цепеници в камината и попита:

— Да сплета ли косите ви на плитка?

Катрин хвърли бърз поглед в огледалото. Беше облечена в широк утринен халат от муселин, добродетелно затворен и с дълги ръкави. Златните й къдрици падаха на меки вълни по раменете и стигаха почти до широкия сатенен колан, който подчертаваше тънката талия.

— Приличам на весталка — установи горчиво тя и направи гримаса на отражението си в огледалото. — Знаеш ли, че лейтенант Гудуин гореше от желание да ми отнеме тази привидна невинност още тази нощ?

— Гудуин? Крайно неприятен тип. Какво иска от вас?