Амбър Кей - Джена

— Милорд — подхвана тя, като с гласа си и с цялото си държане се стараеше да му подскаже колко е неприлично един джентълмен да съблича жена, която не е негова съпруга, — аз ще се погрижа за контеса Ди Понти.

Джейсън намигна на Джена и се обърна към мисис Майкълс. Усмихна се до ушите.

— Благодаря ви, мисис Майкълс, но ми се струва, че аз съм длъжник на контесата и се налага да й покажа лекарските си способности.

Мисис Майкълс изломоти нещо неразбрано и кръглото й лице стана червено като домат, но все пак му подаде легенчето и превръзките и се оттегли до вратата. Джейсън с всички сили се стараеше да не се разсмее, тъй като смяташе, че е жестоко да се държи така с жената, но това бе направо невъзможно, след като Джена вече се тресеше от сдържан смях.

Тя изохка тихо, защото я заболя раната, но все пак успя да каже:

— Много съм ви благодарна за вашата загриженост, мисис Майкълс, но ми се струва, че е най-добре да се заемете с опаковането на багажа. Виконтът казва, че трябва да тръгнем веднага. И моля ви, уведомете леля ми.

Разбрала, че я отпращат, икономката хвърли последен неодобрителен поглед на младата двойка и напусна стаята.

Джейсън се наведе и леко целуна Джена по устните.

— Ти си непоправима, любов моя.

Тя го погали по бузата, наслаждавайки се на грубото докосване на едва-едва наболата му брада.

— А ти трябва да се избръснеш, освен ако не смяташ да влезеш в ролята на разбойник и да ни отвлечеш.

Той хвана ръката й и я целуна по дланта.

— А ти трябва да лежиш мирно и да ме оставиш да се погрижа за теб. Не ми се иска да бързаме, но ти каза истината. Трябва да тръгваме. В пристанището има един кораб, на който очакват моите нареждания.

— Тогава е най-добре да побързаме, мили.

Сбърчил вежди, Джейсън разкопча корсажа й и започна да сваля шемизетката.

— Ще те заболи.

Тя прехапа устни, но погледът й бе изпълнен с доверие към мъжа, който я обичаше толкова много, че изпитваше болка заедно с нея.

— Аз не съм дете.

Джейсън започна да навлажнява бельото, което бе залепнало за раната. Нежно отмахваше шемизетката и потръпваше при отделянето на всяко слепнато от кръвта конче. Като свали всичко, Джейсън въздъхна облекчено.

— Съжалявам, Джена. Ще направя всичко възможно повече да не ти причинявам болка.

Тя му се усмихна в отговор, разбирайки напълно какво преживява. Същото бе изпитала и тя някога, когато се грижеше за неговата рана.

— Ти правиш онова, което е необходимо, но ми се струва, че няма нищо сериозно.

Стараейки се да не гледа заоблените й гърди, Джейсън избърса кръвта от млечнобялата й кожа и след това се съгласи с нея.

— Така е, мила, но положението може да стане сериозно, ако не побързам да те превържа и да те облека. — На устните му потръпна печална усмивка. — Като те гледам, ми е много трудно да се съсредоточа върху грижите за раната ти и предстоящото ни заминаване.

Тя се усмихна, но веднага се намръщи от болка.

— Не мърдай — съчувствено произнесе Джейсън. — Ще те заболи повече.

— Добре. Вместо да говорим за това, по-добре ми кажи какво се случи.

Джейсън надникна в развеселените й кафяви очи и се удиви от силата на тази жена. Той намаза продълговатата рана с лечебен мехлем, личеше си, че куршумът само е одраскал ребрата на Джена.

— Както изглежда, Ричи е бил шпионин на Наполеон — каза той.

Джена така ахна, че той спря да обработва раната, но едно кимване му подсказа, че реакцията й е предизвикана от удивление, а не от болка.

— Трудно ми е да повярвам, но още в Париж е бил агент на Наполеон. Дори си призна, че той ме е ранил.

— Не е бил Ричи. Той беше жалък страхливец.

Той кимна и я накара да се облегне на възглавницата, за да започне да превързва раната й.

— Именно той ни е проследил от Париж до Брюксел. Жиро, моят секундант, вчера ми каза, че Ди Понти е пристигнал тук в качеството си на представител на Наполеон.

— Ами защо той те предизвика на дуел? А ти защо го накара да го направи?

Джейсън изглеждаше замислен.

— Смятам, че Ди Понти искаше да ме премахне от пътя си, но не знам защо не е казал на Жиро и на другите за мен. Сигурно се е страхувал, че няма да му повярват или пък че може да се откажат от плановете си да освободят Наполеон, като видят, че има проблеми. Що се отнася до мен, този дуел отговаряше на моите цели. Ако Ди Понти по-късно решеше да ме издаде, сянката на този дуел щеше да тегне над него, а и хората вероятно щяха да смятат, че ме клевети от ревност. Така нямаше да могат да разкрият истинската ми самоличност.