Амбър Кей - Джена

Изричайки тази истина, той сякаш й нанесе още един удар и сълзите, които толкова храбро бе сдържала досега, изведнъж бликнаха от очите й.

Джейсън пое една сълза с върха на пръста си и я близна. Соленият вкус на Дженината мъка бе непоносим.

— Моля те, не плачи, Джена. Аз няма да настоявам повече.

Тя му се усмихна през сълзи.

— Прекалено си добър за мен, Джейсън. След всичко, което ти сторих, не заслужавам да се грижиш за мен.

Дрезгав смях мъчително се изтръгна от гърдите му.

— Ти не си ангел, любима, но и аз не съм светец. Сякаш за да потвърди думите си, той я целуна.

Целувката беше лека, но ги свърза в общата им мъка нещо, което никакви жестоки обстоятелства не можеха да сторят. Когато Джейсън се отдръпна от нея, и двамата дишаха учестено, но на сърцата им беше по-леко.

— Ти си моя, Джена. Няма да ти позволя да си отидеш.

— В сърцето си винаги ще бъда твоя, Джейсън. Но ще се омъжа за Ричи. — Тя сложи пръст върху разтворените му устни, за да му попречи да говори. — Знам, че това не е най-доброто за нас и че Ричи ще се държи отвратително с мен, но го дължа на Луиджи. Той се ожени за мен, когато нямаше къде да отида и имах ужасна нужда от пари, за да помогна на майка си. Благодарение на Луиджи майка ми е добре и е на сигурно място в един санаториум за туберкулозно болни в Швейцария. Без неговата помощ отдавна щеше да е мъртва. Не мога да му изменя сега.

Джейсън бе учуден и възхитен от нейната вярност и от душевната й сила и това изпълни сърцето му с гордост и любов към тази жена, за която смяташе да се ожени, независимо от думите й.

— Джена, ти си най-благородният човек, когото познавам, но внимавай. Казах, че днес няма да те измъчвам повече, но да знаеш, че няма да престана да те преследвам, докато не станеш моя. Няма да ти позволя да пожертваш останалата част от живота си заради нещо, което си мислиш, че дължиш на един мъртвец.

Тя въздъхна и се отдели от топлината и сигурността на прегръдката му, като несъзнателно потръпна от това.

— Длъжна съм, Джейсън. Иначе няма да мога да се помиря със себе си, като знам, че съм измамила Луиджи, че не съм удържала на думата си.

— Ти ще бъдеш моя, Джена. Нито една жена, така благородна и готова на саможертва като теб, не заслужава ужасния живот с този негодник. Няма да ти позволя да се самоунищожиш или да унищожиш мен, като се омъжиш за него.

Как й се искаше да му повярва, да му позволи да я вземе в прегръдката си и да я задържи там завинаги. Но трябваше да бъде силна. И още докато се опитваше да събере сили, някакво гласче й нашепваше в ухото: „Наистина ли е толкова лошо да нарушиш даденото обещание, при положение че да го спазиш означава да направиш двама души нещастни за цял живот, за да може трети да си живее приятно?“ Джена побърза да прогони тази коварна мисъл. Беше прекалено привлекателна, за да се спира на нея надълго и нашироко.

Изопнатите й рамене и вкопчените една в друга ръце подсказаха на Джейсън колко е напрегната. Той я обичаше прекалено много, за да остане, когато виждаше, че неговото присъствие й причинява толкова мъка и изпълва душата й със смут. Отиде до вратата и се обърна да я погледне още веднъж. — Ще се върна да те взема.

Още докато си тръгваше, той си даде дума, че никога няма да й позволи да си отиде от него. Щеше да я преследва, докато решителността й се пречупеше. Щеше да върви по петите й, докато тя не признаеше, че тяхната любов е нещо далеч по-важно от изпълнението на едно обещание, дадено по принуда.

Толкова беше погълнат от мислите си, че не забеляза как е стигнал до щаба на Уелингтън, докато един от помощниците на графа не се приближи до него и не му каза, че Уелингтън го чака. Графът бе настоял да се срещнат, макар че Джейсън вече му беше казал всичко, което знаеше.

Измъчваха го известни опасения. Уелингтън нямаше навик да си губи времето, тъй че сигурно щеше да поиска нещо от него и Джейсън се надяваше, че няма да му се наложи да се раздели отново с Джена заради това, което бе станало през изминалата седмица.

Не се наложи да чака дълго. Скоро влезе в кабинета на Уелингтън и бързо огледа обстановката. Строго обзаведена с прекрасни мебели, стаята изглеждаше внушителна, както и човекът, който стоеше зад бюрото. Уелингтън бе облечен спретнато, както подобаваше на поста му, но той никога не се стремеше да впечатлява. Джейсън харесваше това.

С лека стъпка Джейсън се приближи към херцога на Уелингтън. Спря на няколко крачки от него и го изчака пръв да заговори.