Амбър Кей - Джена

След като Джейсън го наби, той бе станал още по-кисел и дори реагираше още по-буйно. Направо й призляваше от него. По-рано тя изпитваше антипатия и отвращение към него заради това, че неудържимо се стремеше към всякакви удоволствия за чужда сметка, но напоследък той направо я изпълваше с яростна неприязън. Почти го мразеше.

Но подобни чувства можеха направо да я унищожат, тя нямаше да позволи на Ричи да й стори това. Със застинала усмивка на лицето Джена взе чаша шампанско от сребърната табла, която й поднесе един лакей.

Лекото пенливо питие я удари в главата, усети леко пощипване в носа си. Беше като гъделичкане и тя се засмя. Но мигом изтрезня, щом един мъж се отдели от групата хора наблизо и й се поклони.

— Може ли да танцувам с вас?

Джена успя да му се усмихне.

— Благодаря, но съм много изморена.

Всъщност не се чувстваше уморена. Само изпитваше неприязън към всеки мъж, защото не беше Джейсън. Побърза да се оттегли в един тих ъгъл, където можеше да остане сама с мъката, която непрекъснато я разяждаше.

Къде беше Джейсън? Когато той си бе тръгнал с обещанието да се върне, тя знаеше, че за доброто и на двама им не бива да се връща. И все пак, докато се движеше из брюкселското общество, на Джена й ставаше все по-ясно, че го няма наблизо.

Вече беше юни, а за последен път го бе видяла през април. През април той й беше обещал да се върне. И дълбоко в сърцето си тя знаеше, че Джейсън по собствено желание не би търпял раздялата.

Нещо го беше накарало да напусне града… или отново се бе дегизирал като бедняк и шпионираше в полза на херцог Уелингтън. Джена се молеше да не е така. Французите знаеха за него и да се предрешава така би било истинско самоубийство. Само при мисълта за това сърцето й се свиваше и тръпките на страха и притеснението я пронизваха цяла.

Оркестърът отново засвири валс и още един мъж я покани да танцува. Почти любезно успя да му откаже, но този инцидент я убеди, че е време да си тръгва. Знаеше онова, за което бе дошла. Наполеон упорито напредваше към Брюксел и всички очакваха от херцог Уелингтън да го пресрещне.

Вече нямаше никаква причина да продължава да подлага на изпитание нервите си, демонстрирайки престорено безгрижие. Двойките бяха изпълнили танцовата площадка. Въртяха се и се накланяха ту на една страна, ту на друга, жените пискливо се смееха, мъжете дрезгаво хихикаха и това я дразнеше.

Джена затвори очи и за миг си позволи да си почине от бляскавото човешко гъмжило. Когато отново погледна неистово веселящата се тълпа, тя вече вървеше към изхода.

В този миг около вратата настана някаква суматоха и музиката секна. Любопитството й надви нервното напрежение и тя се изправи на пръсти, за да види какво става. Току-що бе влязъл Уелингтън заедно с група мъже, които според нея вероятно бяха неговите щабни офицери.

Хората зарязаха танцовата площадка и отрупаните с храна маси и се стълпиха около тях. Всички сякаш заприказваха едновременно, чуваха се непрекъснато ясно зададените въпроси и приглушените отговори. Музиката засвири отново и хората на Уелингтън се пръснаха да търсят приятелите си, родителите си, любимите.

Джена не желаеше да се поддава на трескавото вълнение, обхванало залата. Всички щяха да говорят само за война и смърт. Тя махна на един минаващ наблизо лакей и му каза да съобщи на Хестър, че си тръгва, но ще й изпрати обратно каретата. Не искаше да попречи на леля си да се забавлява само защото самата тя нямаше настроение.

Джена не бе направила и две крачки, когато една жена се обърна към нея:

— Контеса Ди Понти?

Без да разпознае гласа, Джена се обърна и видя херцогинята на Ричмънд, която бе облечена така, сякаш се намираше в лондонска бална зала в присъствието на регента. Ушите и шията й бяха обсипани със скъпоценни камъни.

— Да, Ваша светлост? — отвърна Джена и се поклони дълбоко.

— Хайде, хайде, няма нужда от формалности. Просто бих искала да ви представя един човек. Джена, контеса Ди Понти, мога ли да ви представя на Джейсън Робърт Маклена, виконт Евърли?

Джена се вторачи в Джейсън. Смаяна от внезапното му завръщане, тя почти не забеляза, че херцогинята се изгуби в тълпата. Значи той беше виконт Евърли? Никак не се учуди, че е аристократ. Държането и маниерите му бяха прекалено самоуверени за бедняк, в какъвто се бе предрешил, за да шпионира.

— Контесо — промълви той и направи идеален реверанс.

— Джейсън? Виконт Евърли?

— И двете — отвърна той, като се изправи, а веждите му се сбърчиха в знак на разкаяние.