Стивън Кинг: И се надигна Каин

Гериш обърна гръб на яркото майско слънце и влезе в хладното спално помещение. Беше му нужно известно време, преди очите му да свикнат със светлината и отначало Хари Бобърът бе само един безплътен глас в сумрака.

— Голяма гадост беше, нали? — попита Бобърът. — Не беше ли абсолютна, отвратителна гадост?

— Да, — каза Гериш. — Много беше трудно.

Сега очите му фокусираха Бобъра. Той триеше с ръка пъпките по челото си, а под очите му бе избила пот. Носеше сандали и тенис-фланелка, на която бе закачена пластмасова значка с надпис, съобщаващ, че Хауди Дуди е перверзник. Огромните бели зъби на Бобъра изгряха в сумрака.

— Трябваше да откажа още през Януари — каза Бобърът. — Все си повтарях да го направя, докато още има време. Тогава изтече срокът за промените и трябваше или да се явя, или да приключа с непълна програма. Мисля, че съм скъсан, Кърт. Честна дума.

Отговорничката на общежитието бе в ъгъла до пощенските кутии. Беше много висока жена, която приличаше на Рудолфо Валентино. Опитваше се да напъха една презрамка под запотената си рокля, докато с другата ръка закачаше списък за напускане на общежитието.

— Да, много трудно — повтори Гериш.

— Исках да те питам за някои работи, но не посмях, честна дума, този тип има орлови очи. Мислиш ли, че изкара шестица безпроблемно?

— Предполагам, че съм скъсан — каза Гериш.

Бобърът зяпна.

— Мислиш, че си скъсан? Ти мислиш, че…

— Отивам да си взема един душ, окей?

— Да, разбира се, Кърт. Разбира се. Това последният ти изпит ли беше?

— Да — каза Гериш. — Това беше последният.

Гериш прекоси фоайето, бутна летящите врати и тръгна нагоре по стълбите. Стълбището миришеше на съблекалня. Същите стари стълби. Стаята му беше на петия етаж.

Куин и другият идиот от третия, оня с косматите крака, минаха край него, подавайки си напред-назад една топка за софт бол. Един дребосък с очила с рогови рамки и наперено щръкнала козя брадичка мина край него между четвъртия и петия, притискайки до гърдите си сборника с таблиците, а устните му се движеха и шепнеха безкрайната молитва на логаритмите. Очите му бяха празни като училищни дъски.

Гериш спря и погледна след него, чудеше се дали той няма да е по-добре ако е мъртъв, но в този момент дребосъкът се бе превърнал в подскачаща, изчезваща сянка на стената. Тя подскочи още веднъж и изчезна. Гериш се изкачи до петия и тръгна по коридора към стаята си. Голям Прасчо си беше заминал преди два дни. Четири изпита за два дни — бам-бам, благодаря мадам. Голям Прасчо знаеше как да урежда нещата. Беше оставил само постерите по стените, два различни мръсни чорапа и керамична пародия на Мислителя на Роден, седнал на ръба на тоалетна чиния.

Гериш постави ключа в ключалката и го завъртя.

— Кърт! Хей, Кърт!

Ролинс, тъпанарят, който беше отговорник на етажа и бе оставил Джими Броди да се срещне с Декана, задето се бил напил, идваше по коридора и му махаше. Беше висок, добре сложен, с войнишка стойка, симетричен. Изглеждаше лакиран.

— Сам ли си? — попита Ролинс.

— Не забравяй да изметеш пода и да попълниш формуляра за състоянието на стаята, чу ли?

— Да.

— Нали ти пъхнах формуляр под вратата миналия четвъртък?

— Да.

— Ако ме няма в стаята, пъхни формуляра и ключа под вратата.

— Добре.

Ролинс хвана ръката му и я раздруса два пъти, бързо, пумпум. Дланта на Ролинс беше суха, сякаш човек се ръкуваше с шепа сол.

— Всичко хубаво за лятото, приятел.

— Мерси.

— Не се преработвай!

— Няма.

— Почивай, без прекалености!

— Слушам.

Ролинс за миг доби учуден вид, после се засмя.

— Хайде, чао, и внимавай! — Той плесна Гериш по рамото и после се върна по коридора, като по пътя спря, за да каже на Рон Фрейн да си намали касетофона. Гериш виждаше Ролинс мъртъв в канавка, с червеи в очните ябълки. На Ролинс не му пукаше. Нито пък на червеите. Или ти изяждаш света, или светът те изяжда. И двата случая се възприемат за нормални.

Гериш остана замислен, продължи да гледа след Ролинс, докато той изчезна и тогава влезе в стаята си.

След като бе изчезнала ураганната неразбория на Голям Прасчо, стаята изглеждаше гола и стерилна. Натрупаната, нахвърляна купчина, която някога бе представлявала леглото на Голям Прасчо, бе оголена до дюшека — леко лекьосан. Две средни страници от „Плейбой“ го гледаха от стената със замръзнала двуизмерна подкана.

В другата половина от стаята, която бе обитавана от Гериш, нямаше голяма промяна — както винаги тя бе спретната като в казарма.