Стивън Кинг - Човекът, който не се ръкуваше

„Помислих си, че ще се сетиш — каза Гриър. — Слугата му казал, че човек, който прави магии с малки деца трябва да бъде отхвърлен от обществото. Тогава той казал на Брайър, че всяко живо същество, до което той се докосне, ще умре. От сега и завинаги, амин.“ — Гриър се закиска.

„И Брауър повярвал?“

Гриър смяташе, че е повярвал.

„Не забравяйте, че той е изживял ужасен шок. И сега, от това, което ми казвате, става ясно, че вместо да се оправи, състоянието му се влошава.“

„Можете ли да ми дадете адреса му?“

Гриър започна да рови из папките си и накрая извади един лист.

„Не Ви гарантирам, че ще го намерите там — каза той. — Съвсем естествено хората не му дават лесно работа, а доколкото разбирам, той е нямал много пари.“

В този момент усетих угризение, но нищо не казах. Гриър ми се стори малко нафукан, малко самодоволен, за да му дам и най-малката информация, която имах за Хенри Брауър. Но докато се изправях, нещо ме накара да кажа:

„Снощи видях как Брауър се ръкува с едно краставо бездомно куче на улицата. Петнадесет минути по-късно кучето беше мъртво.“

„Наистина ли? Колко интересно.“

Той повдигна вежди сякаш тази забележка нямаше нищо общо с разговора н досега.

Бях се надигнал да се сбогувам и тъкмо се готвех да се ръкувам с Гриър, когато секретарката отвори вратата.

„Моля да ме извините, но нали Вие сте господин Грегсън?“

Казах й, че съм аз.

„Току що се обади един мъж на име Бейкър. Той помоли веднага да отидете на Деветнадесета улица, номер двадесет и три.“

Това ме накара силно да се стресна, защото вече бях ходил там веднъж през този ден — това бе адресът на Джейсън Дейвидсън. Когато излязох от кабинета на Гриър, той пак се настаняваше удобно с лулата си и с „Уолстрийт Джърнъл“. Повече не съм го срещал, но не смятам, че това е кой знае каква загуба. Бях изпълнен с някакъв много особен ужас — от този вид ужас, който не изкристализира в истински страх с определен обект, твърде невероятен, за да го възприеме човек.

Тук аз прекъснах разказа му.

— За бога, Джордж, да не искаш да кажеш, че е бил мъртъв?

— Абсолютно мъртъв — съгласи се Джордж. — Пристигнах почти едновременно със съдия-следователя. Заключението бе, че смъртта е настъпила в следствие на коронарна тромбоза. След шестнадесет дни щеше да стане на двадесет и три години.

В следващите дни се опитвах да се убедя, че всичко това е резултат от нелепо съвпадение и е най-добре да се забрави. Не мога да заспя дори и с помощта на моя добър приятел господин „Къти Сарк“. Казвах си, че ще е най-добре да си разделим парите между нас тримата, които бяхме участвали в играта и да забравим, че Хенри Брауър въобще се е появявал в живота ни. Но не можех. Вместо това извадих чек за сумата и тръгнах за адреса, който Гриър ми беше дал, някъде в Харлем.

Не го намерих на този адрес. Адресът, който беше оставен там беше някъде в Ийст Сайд, по-беден квартал, но все пак с прилични каменни сгради. Той бил напуснал квартирата си там цял месец преди играта на покер и новият му адрес беше в Ийст Вилидж, един доста западнал район.

Портиерът, кльощав мъж с огромно черно куче, което ръмжеше до коляното му каза, че Брауър се бил изнесъл на трети април — на следващия ден след играта. Попитах го какъв адрес е остави Брауър и той отметна глава назад и издаде някакъв задавен вик, който явно му служеше вместо смях.

„Единственият адрес, който ни оставят като си тръгнат оттук, шефе, е Пъклото. Но понякога, на път за там, спират в Бауъри.“

Тогава Бауъри беше това, за което днес го смятат само хора, които не са от този град — място на бездомниците, като последна спирка за безличните хора, които искат само бутилка евтино вино или малко от белия прах, който носи дълги сънища. Отидох там. По онова време имаше само няколко приюта, няколко благотворителни организации, които прибираха пияниците за през нощта, и стотици малки улички, където човек можеше да си скрие някой стар въшлясал дюшек. Видях десетки хора, от които бе останала само обвивката, проядени от алкохол и наркотици. Там хората нямаха имена и изобщо не използваха имена. Когато един човек падне на дъното с прояден от алкохола черен дроб, когато носът му е станал рана от непрекъснатото смъркане на кокаин и поташ, когато пръстите му са се скапали от студа, а зъбите му са прогнили до черни корени — такъв човек не се нуждае от име. Но въпреки това описвах Хенри Брауър на всеки, когото срещнех. Без никакъв отговор. Барманите вдигаха рамене и клатеха глава. Останалите просто гледаха в земята и продължаваха пътя си.