Стивън Кинг: Човекът, който не се ръкуваше

Не му се идваше, това поне бе ясно. То започна да вие и да ръмжи, подвивайки краставата си опашка между краката си. Но въпреки всичко се чувстваше привлечено от него. То дойде точно до краката на Брауър, после легна по корем, като скимтеше и трепереше. Измършавелите му хълбоци се надигаха и хлътваха като ковашки мях, а здравото му око се въртеше страшно в орбитата си.

Брауър нададе отвратителен, отчаян смях, който понякога още чувам в сънищата си и клекна до него.

— Ето — каза той. — Виждаш ли? Усеща, че сме сродни души… — той посегна към кучето и то мрачно изръмжа. Оголи зъбите си.

— Недей! — извиках аз рязко. — Ще те ухапе!

Брауър не ми обърна никакво внимание. В светлината на уличната лампа лицето му беше отвратително сиво-синкаво. Очите му приличаха на черни дупки, прогорени в пергамент.

— Глупости — измънка той. — Глупости. Аз само искам да се ръкувам с него, така както твоят приятел се ръкува с мен! — Изведнъж той хвана лапата на кучето и я разтърси. То нададе страхотен вой, но не направи опит да го ухапе.

Изведнъж Брауър се изправи. Очите му малко се бяха прояснили и ако човек не обръщаше внимание на изключителната му бледост, той пак би могъл да мине за мъжа, който съвсем възпитано бе предложил да поиграе карти с нас.

— Сега тръгвам — каза той тихо. — Моля те, извини ме пред своите приятели и им кажи, че съжалявам, задето съм се държал така глупашки. Може би ще имам възможност някой път да изкупя вината си.

— Ние трябва да се извиним — казах аз. — А ти, забрави парите си? Това са повече от хиляда долара.

— О, да! Парите! — и устните му се изкривиха в една от най-горчивите усмивки, които някога съм виждал.

— Не се притеснявай, ела във фоайето — казах аз. — Ако обещаеш да почакаш тук, ще ти ги донеса. Ще го направиш ли?

— Да — каза той. — Ако искаш, ще го направя. — И той погледна замислено към кучето, което скимтеше в краката му. — Може би то ще дойде до квартирата ми и поне веднъж ще се нахрани както трябва. — Горчивата усмивка пак се появи.

Оставих го, преди да има време да размисли и слязох долу. Някой — вероятно Джак Уайлдън, той винаги е бил човек на реда — бе сменил чиповете за долари и грижливо бе подредил парите в центъра на зелената маса. Когато ги взех, никой нищо не каза. Бейкър и Джак Уайлдън пушеха безмълвно, Джейсън Дейвидсън бе навел глава и гледаше краката си. Лицето му изразяваше неудобство и срам. Тръгвайки към стълбите го докоснах по рамото и той вдигна благодарно очи.

Когато излязох на улицата, тя бе съвсем пуста. Брауър беше изчезнал. Стоях там с по една пачка банкноти във всяка ръка, оглеждах се напразно, но не забелязах никакво движение. Извиках веднъж лекичко, в случай че се е скрил в сянката някъде наблизо, но не последва никакъв отговор. Тогава погледнах надолу. Бездомното куче продължаваше да е там, но то никога вече нямаше да рови из боклукчийските кофи. То беше мъртво. Бълхите и кърлежите напускаха тялото му в маршируващи колони. Отстъпих назад отвратен, но едновременно с това изпълнен с някакъв странен ужас. Имах предчувствие, че ми предстои пак да си имам работа с Хенри Брауър, и така излезе. Но повече не се срещнах с него.

Огънят в камината бе изгаснал и от сенките бе започнал да се промъква хлад, но никой не се помръдна, нито пък продума, докато Джордж пак запали лулата си. Той въздъхна, кръстоса крака, при което ставите му изпукаха, и продължи.

— Няма нужда да ви казвам, че тези, които бяха участвали в играта, бяха единодушни, че трябва да намерим Брауър и да му дадем парите. Предполагам, че някой ще ни помисли за луди, но тогава времената бяха много по-почтени. Когато си тръгна, Дейвидсън беше ужасно паникьосан. Опитах се да го дръпна встрани и да му кажа една-две хубави думи, но той само поклати глава и си тръгна, влачейки крака. Като се наспи, нещата ще започнат да му изглеждат другояче, и тогава ще можем заедно да потърсим Брауър. Уайлдън щеше да пътува извън града, а Бейкър имаше „ангажименти“. Реших, че това би бил добър начин Дейвидсън да си върне малко самочувствие.

Но когато отидох у тях на следващата сутрин, видях, че той още не е станал. Можех и да го събудя, но реших да го оставя да си отспи, докато аз събера някои основни факти.

Първо дойдох тук и говорих със Стивънс… — Той се обърна към Стивънс и вдигна вежда.

— С дядо ми, господине — каза Стивънс.

— Благодаря.

— Но моля ви, господине.

— Говорих с дядото на Стивънс. Всъщност говорих с него точно на това място, на което е той сега. Той каза, че Реймънд Гриър, един човек, когото бегло познавах, е препоръчал Брауър. Гриър бе в търговската управа на града и аз веднага тръгнах за неговия офис в сградата Флейтирън. Намерих го бързо и той веднага ме прие.