Стивън Кинг: Човекът, който не се ръкуваше

Няма да ви отегчавам, като ви описвам наддаването стъпка по стъпка. Само ще ви кажа, че имаше лимит от три наддавания на човек и Бейкър, Дейвидсън и аз и тримата направихме по три наддавания по пет долара. Брауър просто искаше всеки път да се свалят картите и вдигаше, като внимателно изчакваше всички да си отдръпнат ръцете, преди да остави своите пари. А в мизата имаше доста пари — малко повече от двеста долара — когато Френчи ни раздаде последната карта, обърната надолу.

Докато всички поглеждахме, последва пауза, въпреки че това не значеше нищо за мен, имах си ръката и от това, което виждах на масата, беше добра. Бейкър вдигна пет, Дейвидсън вдигна и всички зачакахме да видим какво ще направи Брауър. Лицето му бе леко зачервено от алкохола, той си беше свалил вратовръзката и разкопчал още едно копче, но изглеждаше съвсем спокоен.

— Приемам…. и вдигам пет — каза той. Аз премигнах, защото бях почти сигурен, че той ще свали картите. И все пак картите, които имах ми казваха, че трябва да играя за победа, така че вдигнах пет. Играехме без лимит на вдиганията на последната карта, така че мизата се увеличаваше красиво. Аз спрях първи. Бях доволен че мога да поискам сваляне, уверен, че някой трябва да има фул. След мен спря Бейкър, като внимателно премигваше от чифта асове на Дейвидсън, към мистичната боклукчива ръка на Брауър. Бейкър не беше сред най-добрите играчи на карти, но беше достатъчно добър, за да усети, че има нещо.

Дейвидсън и Брауър вдигнаха поне още десет пъти, може би и повече. Ние с Бейкър също бяхме увлечени, защото не искахме да се отказваме от значителните си капиталовложения. И на четиримата ни бяха свършили чиповете и върху купчината сега лежаха зелени долари.

— Е, каза Дейвидсън, след поредното вдигане на Брауър. — Просто приемам. Ако това е било блъф, Хенри, наистина беше добър блъф. Но аз те победих, а Джак го чака дълъг път утре. — С тези думи той сложи петдоларова банкнота върху купчината и каза: — Плащам.

Не зная как са се чувствали другите, но аз почувствах облекчение, което не бе свързано с голямата сума пари, които бях сложил в мизата. Играта ставаше все по-жестока, и ако ние с Бейкър можехме да си позволим да изгубим, ако се стигнеше дотам, Джейсън Дейвидсън не можеше да си го позволи. Той едва свързваше двата края, живеейки от едно наследство, не много голямо, оставено от леля му. А Брауър — до каква степен можеше той да си позволи да загуби? Не забравяйте, господа, че до този момент на масата имаше не по-малко от хиляда долара.

Джордж замълча. Лулата му беше изгаснала.

— Е, и какво стана? — Адли се наведе напред. — Не ни измъчвай, Джордж. Ти ни изправи всичките на нокти. Или ни повали, или ни върни в нормално положение.

— Малко търпение — каза Джордж, съвсем невъзмутим. Той извади нова клечка кибрит, драсна я на подметката на обувката си, и запуфка лулата си. Ние чакахме напрегнато, без да говорим. Навън вятърът скърцаше и свиреше в стрехите.

Когато лулата се разпали и нещата изглеждаха наред, Джордж продължи:

— Както знаете, според правилата в покера, първи трябва да покаже картите си този, който е спрял да наддава. Той издърпа карта и я обърна така, че се видяха четири попа.

— Това ми оправя нещата — казах аз. — Флаш.

— Хванах те — каза Дейвидсън на Бейкър и показа двете си карти. Още два аса и станаха четири. — Отлично изиграно. — И той започна да придърпва към себе си огромните залагания.

— Почакай! — каза Брауър. — Той не се пресегна да хване ръката на Дейвидсън, както биха направили повечето хора, гласът му бе достатъчен. Дейвидсън спря и погледна и устата му зяпна — тя буквално зяпна и се отвори, сякаш мускулите се бяха превърнали във вода. Брауър бе обърнал и трите си карти и показа пълен флаш, от осмица до дама. — Предполагам това ти сразява асовете? — каза Брауър вежливо.

Дейвидсън първо почервеня, после побледня.

— Да — каза той бавно, сякаш за първи път откри този факт. — Да, така е.

Какво не бих дал, за да разбера мотивацията на Дейвидсън за това, което последва. Той знаеше за абсолютната аверсия на Брауър към това да го докосват, човекът го бе показал по сто различни начина тази вечер. Може би Дейвидсън просто го беше забравил в своето желание да покаже на Брауър (пък и на всички нас), че може да приеме загубата и да се отнесе съвсем спортсменски към такъв внезапен обрат. Нали ви казах, че той беше малко зелен и такива жестове бяха напълно в неговия стил. Той се държеше съвсем като пале, а палетата могат от време на време да хапят, когато ги предизвикат. Те не могат никого да убият, едно пале няма да се хвърли към гърлото, но много хора е трябвало да заплатят с шевове по пръста това, че твърде дълго са дразнили едно малко куче с пантоф или гумен кокал. Това също беше част от характера на Дейвидсън, доколкото го познавам.