Стивън Кинг - Човекът, който не се ръкуваше

— Като се замисля сега — каза Джордж, — намирам поразителна прилика между теб и твоя… дядо ли каза, Стивънс?

— Да, господине, така казах.

— Ако ви сложат един до друг, ще ми бъде много трудно да кажа кой кой е… но това няма никаква връзка, нали?

— Не, господине.

— Бях в игралната зала — точно зад онази малка врата там — и си редях един пасианс, когато се срещнах за първи път с Хенри Брауър. Бяхме четирима души, готови да играем покер, трябваше ни само пети, за да тръгнат нещата. Когато Джейсън Дейвидсън ми каза, че Джордж Оксли, петият, с когото обикновено играехме, си счупил крака и бил в гипс, на легло, по всичко изглеждаше, че тази вечер няма да има игра. Тъкмо си представях как ще завърша вечерта, без да имам с какво друго да се отвлека от мрачните си мислите, освен пасианси и размътващо мозъка количество уиски, когато един човек в другия край на залата каза с приятен глас:

— Ако става дума за покер господа, аз с удоволствие ще изиграя една игра, ако вие нямате някакви възражения.

Дотогава той бе скрит зад един брой на вестник „Уърлд“, така че, когато погледнах нататък, го видях за първи път. Той бе млад човек със състарено лице, ако разбирате какво искам да кажа. Някои от белезите на лицето му бях започнал да забелязвам и аз по своето лице, след смъртта на Розали. Някои, но не всички. Въпреки, че той бе на не повече от двадесет и осем години, това се виждаше от косата, ръцете му и походката му, на лицето му бе изписан богат жизнен опит, а очите му, които бяха много тъмни, изглеждаха не просто тъжни, те бяха направо отчаяни. Той беше направо красавец, с къси подстригани мустачки и тъмноруса коса. Носеше елегантен кафяв костюм, най-горното копче на ризата му бе разкопчано.

— Казвам се Хенри Брауър — каза той.

Дейвидсън веднага се втурна към него, за да се ръкува, всъщност той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще грабне ръката на Брауър. Тогава се случи нещо странно — Брауър пусна вестника си и дръпна ръцете си така, че да не могат да ги пипнат. На лицето му се изписа ужас.

Дейвидсън спря объркан, повече смутен, отколкото ядосан. Той самият бе на двадесет и две — Боже, колко млади сме били всички тогава — и беше малко зелен.

— Извинете ме — каза Брауър напълно сериозно, — но аз никога не се ръкувам!

Дейвидсън премигна.

— Никога? — каза той. — Колко странно. И защо не? — Е, аз ви казах, че той беше малко зелен. Брауър прие нещата по най-добрия възможен начин, с открита (но доста разтревожена) усмивка.

— Тъкмо се връщам от Бомбай — каза той. — Това е едно особено, претъпкано, мръсно място, пълно с болести и зарази. Хиляди лешояди крачат важно по самите градски стени. Бях там в едно търговско представителство в продължение на две години и съм развил у себе си ужас от западния обичай да се ръкуват хората. Зная, че това изглежда глупаво и невъзпитано, но не мога да го превъзмогна у себе си, така че ще ви бъда задължен, ако го приемете без неприятни чувства…

— Само при едно условие — каза Дейвидсън с усмивка.

— И какво е то?

— Само ако дойдете до масата и изпиете една чаша от уискито на Джордж, докато ида да повикам Бейкър, Френч и Джак Уайлдън.

Брауър му се усмихна, кимна и прибра вестника си. Дейвидсън направи кръгче с палец и показалец, после хукна да търси другите. Ние с Брауър се приближихме до облицованата със зелено маса, а когато му предложих питие, той отказа с благодарност и си поръча една бутилка за себе си. Помислих си, че това може да е свързано със странния му навик и нищо не казах. Познавам хора, чийто ужас от микроби стига до там, че и по-далече… а може би и много от вас познават такива хора.

Няколко души кимнаха в знак на съгласие.

— Тук е приятно — каза Брауър замислено. — Откакто се прибрах от чужбина, избягвам всякакви връзки. Не е хубаво за един мъж да е сам. Мисля си, че и за най-саможивите мъже би било ужасно наказание да са откъснати от естествените човешки контакти! — той каза това странно натъртвайки и аз кимнах. Бях изпитвал такава самота в окопите, обикновено нощем. Изпитах я отново, още по-остро, след като научих за смъртта на Розали. Усетих как чувствата ми към него се затоплят, въпреки сдържаната му ексцентричност.

— Бомбай сигурно е забележително място — казах аз.

— Забележително и … ужасно! Там има неща, за които дори не сме сънували в нашата философия. Реагират на колите по много забавен начин — когато ги видят, децата се дръпват страхливо назад, а после тичат след тях по няколко пресечки. Те смятат че самолетите са нещо ужасяващо и неразбираемо. Разбира се, ние американците възприемаме тези изобретения съвсем невъзмутимо, дори с безразличие, но аз Ви уверявам, че моята реакция бе точно като тяхната, когато видях на един ъгъл как просяк гълта цял пакет стоманени игли и после ги изважда, една по една, от отворените рани по върховете на пръстите си. Това е нещо, което жителите на тези райони възприемат като даденост.