Показах му заявлението за работа.
— Подпиши това — казах аз. — Ще трябва да се примириш с това.
— Ти не си наред.
Помислих си за Долан и за Елизабет и нищо не казах.
— Ще започнеш с общата работа — предупреди ме Блокър. — Ще сваляш с лопата горещ асфалт от камиона и ще запълваш дупките. Не че искам да те откажа заради проклетия ти часовник — въпреки, че ще бъде гот да го взема, а защото всеки тук започва от тази работа.
— Добре.
— Ще разбереш за какво става дума, готин.
— Разбирам.
— Не — каза Блокър, — още не знаеш какво те чака. Но ще разбереш.
И той бе прав.
Почти нищо не помня от първите две седмици — свалях с лопатата горещ асфалт и запълвах дупките и вървях с приведена глава зад камиона, докато той спираше пред следващата дупка. Понякога работехме близо до Вегас и чувах звука на звънците от джакпот да звънят в казината. Понякога си мисля, че тези звънци просто звъняха в главата ми. Щом вдигах очи, виждах как Харви Блокър ме гледа със странно съчувствие, а лицето му блести от горещината, която като фурна изпичаше пътя. И понякога поглеждах към Тинкър, който седеше под брезентовия слънчобран, който покриваше кабината на булдозера, изваждаше часовника на прапрадядо ми и го люлееше за верижката, така че да хвърля слънчеви зайчета.
Проблемът бе как да не припадна, да остана в съзнание, независимо какво става. Удържах през целия юни и през първата седмица на юли и тогава Блокър седна до мен през обедната почивка, докато хапвах от сандвич, който едва държах в треперещата си ръка. Понякога треперех чак до десет вечерта. Бе от горещината. Трябваше или да се треса от нея, или да припадна, но веднага си спомнях за Долан и някак си успявах да продължа да треперя.
— Все още не си заякнал, готин — каза той.
— Не — казах аз. — Но както се казва, трябва да видиш с какъв материал започваш.
— Продължавам да чакам мига, когато ще се обърна и ще те намеря припаднал в канавката, а ти не се даваш. Но ще сдадеш багажа.
— Не, няма.
— Да, ще сдадеш багажа. Ако останеш зад камиона, ще се скапеш.
— Не.
— Най-горещата част на лятото все още не е започнала, готин. Тинк казва, че е жежко като в пъклото.
— Не ме мисли.
Той извади нещо от джоба си. Като се вгледах, видях часовника на прапрадядо. — Той го метна в скута ми.
— Прибери си шибания часовник — каза той с отвращение. — Не го искам.
— Ти направи сделка с мен.
— Отказвам се от нея.
— Ако ме уволниш, ще се обърна в съда — казах аз. — Ти подписа заявлението ми. Ти…
— Не те уволнявам — каза той и погледна встрани. — Ще накарам Тинк да те научи как да разпръскваш асфалт.
Втренчих за дълго очи в него, без да зная какво да кажа. Класната стая за моите третокласници, толкова прохладна и приятна, никога не ми се е струвала толкова далече… изобщо нямах представа как мисли мъж като Блокър или какво иска да каже, когато казва нещата, които казва. Знаех си, че се възхищава от мен и същевременно ме презира, но не можах да разбера защо чувства едното или другото. Няма нужда да се вълнуваш от това, скъпи , Елизабет се обади внезапно в съзнанието ми. Долан е твоята цел. Помни Долан.
— Защо правиш това? — попитах най-накрая.
Той ме изгледа и тогава разбрах, че е едновременно бесен и развеселен. Но предполагам, че яростта доминираше, все пак.
— Какво ти става, готин? За какъв ме мислиш?
— Аз не…
— Мислиш, че искам да те убия заради шибания ти часовник? Това ли мислиш?
— Съжалявам, не.
— Да, има защо да съжаляваш. Ти си най-жалкият кучи син, който някога съм срещал.
Прибрах часовника на дядо.
— Ти никога няма да заякнеш, готин. Някои хора и растения могат да издържат на слънцето. Други повяхват и умират. Ти умираш. Ти си даваш сметка какво представляваш и въпреки това не искаш да се подслониш под сянката. Защо? Защо искаш да си съсипеш здравето?
— Имам си причини.
— Да, дано да ги имаш. И Бог да е на помощ на всеки, който се изпречи на пътя ти.
Той се изправи и се отдалечи.
Тинкър ухилен дойде при мен.
— Мислиш ли, че ще можеш да караш разпръсквачка на асфалт?
— Мисля, че да — казах аз.
— И аз мисля така — каза той. — Старият Блок те харесва — просто не знае как да го каже.
— Забелязах го.
Тинк се засмя.
— Ти си един жилав малък кучи син, нали?
— Надявам се, че да — казах аз.
Прекарах останалата част от лятото, като карах разпръсквачка на асфалт и когато се върнах в училище през есента, почернял почти колкото самия Тинк, другите учители спряха да ми се надсмиват. Понякога ме изглеждаха многозначително, когато минавах покрай тях, но бяха спрели да ми се присмиват.
Читать дальше