Стивън Кинг - Тракащата челюст

Челюстта рязко спря да върви и да трака. Просто си стоеше там, върху леко наклонения под на фургона, полуотворена. Макар и без очи, тя сякаш се взираше изпитателно в момчето.

— Тракаща челюст — се изненада господин Брайън Адамс, от Никъде, САЩ. Пресегна и я хвана с дясната си ръка, така както Хоган бе предположил, че ще направи.

— Ухапи го! — Изкрещя Хоган. — Отхапи веднага шибаните му пръсти!

Главата на хлапето отскочи назад, сивозелените му очи зяпнаха от удивление. Той погледна към Хоган за миг — с изражение на пълно учудване, след което започна да се смее. Смехът му бе писклив и пронизителен, съвършено допълнение към вятъра, който виеше през фургона и развяваше завесите му като дълги призрачни ръце.

— Ухапи ме! Ухапи ме! Ухаааааапи ме! — пееше хлапето, сякаш това бе най-смешния виц, който бе чувал някога. — Хей, Етикетен Тарикат! А на мен ми се струваше, че аз съм си ударил главата!

Момчето взе дръжката на ключа в зъбите си и пъхна показалеца на лявата си ръка между Супер Тракащата челюст. — Апи ме — каза той с нож между зъбите. Той се хилеше и мърдаше пръста си в огромната челюст.

— Апи ме, о, не, апи ме!

Зъбите не се помръднаха. Нито пък оранжевите крачета. Предчувствието на Хоган не се оправда, така както сънищата не се сбъдват, когато се събудиш. Момчето напъха пръста си между зъбите на Тракащата челюст още веднъж, започна да го изважда… след това започна да пищи до пръскане на дробовете си.

— О, по дяволите! По дяволите! Копеле гадно!

За миг сърцето на Хоган подскочи в гърдите, но веднага осъзна, че въпреки че момчето все още пищи, то всъщност се смее. Надсмиваше му се. На него. Зъбите бяха останали съвършено неподвижни през цялото време. Момчето повдигна челюстта нагоре, за да я разгледа отблизо, като отново сграбчи ножа. Той размаха дългото острие пред Тракащата челюст, така както учител размахва показалката си към непослушен ученик.

— Не трябва да хапеш — каза той. — Това е много лошо поведе…

Едно от оранжевите крачета направи внезапна стъпка напред по изцапаната длан на момчето. В този миг челюстта се отвори и преди Хоган напълно да разбере какво става. Тракащата челюст се бе затворила върху носа на момчето.

Този път писъкът на Брайън Адамс бе истински — вик на агония и крайна изненада. Той замахна към челюстите с дясната си ръка, опита се да ги отблъсне, но те бяха така стиснати върху носа му, както бе заключен предпазният колан на Хоган. Кръв и разкъсан хрущял се разхвърчаха на червени струйки между кучешките й зъби. Момчето полетя назад и за миг Хоган виждаше само тресящото се тяло, размаханите лакти и ритащите крака. След това той видя острието на ножа.

Момчето отново изпищя и седна. Дългата му коса бе паднала върху лицето като завеса, стиснатата Челюст стърчеше като кормилото на някакъв странен кораб. Момчето бе успяло по някакъв начин да напъха острието на ножа си между зъбите и това, което бе останало от носа му.

— Убий го! — изкрещя Хоган. Той бе обезумял, в един момент разбра, че сигурно е загубил разсъдъка си, но сега това нямаше значение. — Хайде, убий го!

Момчето изпищя — дълъг, пронизващ звук, сякаш от пожарна сирена и завъртя ножа. Острието изщрака, но преди това успя, макар и частично да разтвори безплътната челюст. Тя се откъсна от лицето му и падна в скута. По-голямата част от носа му падна заедно с нея.

Момчето отметна косата си назад. Сивозелените му очи бяха станали разногледи, той се опитваше да погледне към кървавия остатък в средата на лицето. Устата му бе провиснала надолу, вцепенена от болка, сухожилията на врата му бяха изпъкнали като въжета на повдигащи макари.

Момчето пресегна към челюстта. Тя чевръсто отстъпи назад на оранжевите си картонени крачета. Тя кимаше нагоре-надолу, сякаш маршируваше и се присмиваше на момчето, което сега бе седнало на петите си. Кръвта бе напоила предната част на фланелката му.

Момчето каза нещо, което потвърди увереността на Хоган, че той, Хоган е загубил разсъдъка си, защото само в една фантазия, породена от делириум, могат да се изрекат такива думи:

— Върди ми обратдо доса, кучи сид! — Момчето отново посегна към челюстта и този път тя се затича напред, под протегнатата му ръка, между разкрачените му крака и се заби в плътта му със сочно изщракване точно там, където синята избеляла тъкан се издуваше и свършваше ципът на джинсите му.

Очите на Брайън Адамс се разтвориха широко. Както и устата му. Ръцете му се изправиха на равнището на раменете широко разтворени и за миг той приличаше на някакъв странен имитатор на Ал Джолсън, който се готви да изпее "Мами". Сгъваемият нож полетя зад рамото му към задната част на фургона.