Стивън Кинг: Посвещение

Тя просто ме изчака да дойда на себе си и продължи да плете. Сякаш такова нещо и се бе случвало стотици пъти преди това. Предполагам, че така е било.

— Не — тя веднага се върна към мен — той ще те остави. Ти ще го изгониш, това е всичко. Ти се навъртай наоколо. Ще се появят малко пари. Ти ще си помислиш, че той ще поиска да разкара бебето, но той няма да може да го направи.

— Как — казах аз, — но това, изглежда, бе единственото нещо, което можех да кажа, затова и го повтарях отново и отново. „Как, как, как“ точно както Джон Дий Хукър пее в някои от плочите със стари блусове. Дори сега, двадесет и шест години по-късно, усещам аромата на онези стари изгорели свещи и керосина от кухнята и вкиснатата миризма на овехтелите тапети, като на старо сирене. Сякаш я виждам пред себе си, малка и крехка в старата си синя рокля на точици, които някога са били бели, а тогава, когато ги видях бяха вече придобили жълтеникавия цвят на стари вестници. Тя бе толкова мъничка, но излъчваше такова чувство на сила, като ярка, ярка светлина…

Марта се изправи, отиде до бара, поприказва с Рей и се върна с голяма чаша вода. Пресуши я наведнъж.

— По-добре ли си сега? — попита Дарси.

— Малко по-добре — Марта повдигна рамене, сетне се усмихна. — Няма смисъл да продължавам да ти разказвам за това, предполагам. Ако беше там, щеше да го почувстваш. Щеше да я почувстваш.

„Как стигам до нещата или защо изобщо си се оженила за оня селски тарикат изобщо не те интересува, пък и няма значение сега — каза Мама Делорм. — Това, което е важно за теб, е да намериш естествения баща на детето.“

Всеки друг, който би чул тези думи би могъл да си помисли, че според нея аз се чукам с когото ми попадне, но изобщо не ми мина през ума да й се разсърдя. Бях прекалено объркана, за да й се разсърдя.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз. — Джони е естественият баща на детето.

Тя изсумтя и махна с ръка към мене, сякаш искаше да прогони досадна муха.

— В тоя човек няма нищо естествено.

След това тя се надвеси към мен и аз се почувствах малко изплашена. Тя излъчваше такова всезнайство, но се чувстваше че не всичко от това, което знае, е приятно или хубаво.

— Всяко дете, което жената зачева, мъжът го изстрелва от фунийката си, момиче — каза тя. — Ти знаеш това, нали?

Не мисля, че точно така ги обясняват тези неща по дебелите медицински книги, но въпреки това почувствах, че кимам утвърдително, сякаш тя пресегна през стаята с невидими ръце и натисна главата ми надолу.

— Точно така — каза тя, като на свой ред кимна. — Така ги планира Господ тези работи… като въже за теглене. Мъжът изхвърля чадото от фунийката си, така че първоначално то е повече негово. Но жената го носи и го ражда и после го отглежда, затова чадото е повече нейно. Така е откакто свят светува, но има изключение на всяко правило, това, което потвърждава правилото и това е едно от тях. Мъжът, който ти е направил детето няма да е естественият баща на това дете — няма да бъде естественият му баща, даже и ако остане да се навърта наоколо. Той ще го мрази, ще го пребива до смърт преди първият му рожден ден, най-вероятно защото ще бъде уверен, че то не е негово. Един мъж не може винаги да подуши такава работа или да я разбере, но твоичкият ще го направи, ако детето се различава от пикльото и загубеняка Джони Роузуол така, както денят се различава от нощта. Така че момиче, кажи ми само едно: Кой е естественият баща на детето? И тя се наведе към мен.

Единственото, което можах да направя бе да поклатя глава, за да й покажа, че не разбирам за какво говори. Но мисля, че нещо в мен, нещо дълбоко в съзнанието, което получава шанс да мисли само в сънищата — знаеше. Може би си досъчинявам нещата поради всичко това, което зная сега, но не мисля така. Мисля си, че за миг или два името му просветна в главата ми.

Казах:

— Не зная какво искаш да ти кажа, нищо не зная за естествени или неестествени бащи. Не зная даже със сигурност дали съм бременна или не, но ако съм, трябва да е Джони, тъй като той е единственият мъж, с когото някога съм спала.

Тя се отпусна назад за миг и след това се усмихна. Усмивката й бе топла и лъчезарна като слънчев лъч и ме поотпусна.

— Нямах намерение да те плаша, милата ми — каза тя. — Такова нещо изобщо не ми е минавало през ума. Имам само видение и понякога то е много силно. Изчакай ме за миг, ще направя чаша чай и той ще те успокои. Ти ще го харесаш. Това е мой специалитет.

Исках да й кажа, че не ми трябва никакъв чай, но, изглежда, не можех. Прекалено голямо усилие беда отворя устата си и силата бе напуснала нозете ми.