Стивън Кинг - Движещият се пръст

Той бавно се огледа. Изглеждаше ужасно. По пода имаше локви кръв и две парчета от пръста. Още едно парче лежеше килнато в умивалника. Стените и огледалото бяха покрити с кървави пръски. Целият умивалник бе в струйки кръв.

— Добре — въздъхна Хауърд. — Време е да почистим, момчета. — Той пак включи ножиците и започна да реже различните по дължина парчета от пръста на парченца, достатъчно малки, за да може да ги пусне в тоалетната.

Полицаят беше млад и наистина се оказа ирландец — казваше се О’Баниън. До пристигането му пред затворената врата на апартамента на семейство Митла, няколко наематели вече се бяха събрали и се скупчиха зад гърба му, с изключение на Денис Фийни, който изглеждаше направо вбесен, всички имаха угрижен вид.

О’Баниън отначало почука по вратата, после похлопа по-силно и накрая започна да я блъска.

— По-добре да я разбиете — каза госпожа Хавиер. — Чух го чак на седмия етаж.

— Той е превъртял — каза Фийни. — Сигурно е убил жена си.

— Не — каза господин Датълбаум. — Видях я да излиза тази сутрин, както обикновено.

— Това не означава, че не се е върнала, нали? — попита ядосано господин Фийни и господин Датълбаум замълча.

— Господин Митър? — извика О’Баниън.

— Митла, с „л“ — каза госпожа Датълбаум.

— Много важно — каза О’Баниън и с рамо блъсна вратата. Тя с трясък се отвори и той влезе вътре, следван плътно от господин Фийни. — Вие останете тук, господине — нареди О’Баниън.

— Как ли пък не — каза Фийни. Той надничаше в кухнята, с разпръснатите инструменти по пода и изцапаните с повърнато кухненски шкафове. Очите му бяха мънички, светнали, пълни с интерес. — Този тип ми е съсед. И в крайна сметка, аз се обадих по телефона в полицията.

— Хич не ме интересува — каза О’Баниън. — Махай се оттук или ще дойдеш в участъка заедно с този тип Митъл.

— Митла — каза Фийни и се затътри с нежелание към входното антре, като непрекъснато хвърляше погледи към кухнята.

О’Баниън беше изгонил Фийни, защото не искаше Фийни да види колко е притеснен. Бъркотията в кухнята беше едно на ръка. Другото бе миризмата наоколо — на повърхността миришеше на химическа лаборатория, а под нея се усещаше някакъв друг мирис. Страхуваше се, че този мирис може би беше на кръв.

Той погледна назад, за да се убеди, че Фийни се е върнал до входа — че не се мотае из антрето, в което бяха окачени палтата — после бавно продължи през дневната. Когато се скри от погледите на любопитните, той откопча кобура си и извади пистолета. Отиде до кухнята и внимателно я огледа. Празна. С главата надолу, но празна. И… с какво бяха изплескани кухненските шкафчета? Не беше много сигурен, но ако се съдеше по миризмата…

Един шум някъде зад него, някакъв тътрещ звук прекъсна мисълта му и той бързо се обърна, като насочи пистолета си.

— Господин Митла?

Никакъв отговор, но пак се чу лекото тътрене. От другия край на антрето. Това означаваше или банята или спалнята. Полицаят О’Баниън продължи в тази посока, като вдигна пистолета си и насочи дулото към тавана. Носеше го почти по същия начин, по който Хауърд бе носил ножиците.

Вратата на банята беше открехната. О’Баниън беше почти сигурен, че шумът бе дошъл оттам, а оттам идваше и най-силната миризма. Той приклекна, след това отвори вратата с дулото на пистолета си.

— О, Боже — каза той тихо.

Банята приличаше на кланица след тежък ден. Стените и тавана бяха изпръскани с кръв, на едри алени букети от пръски. На пода имаше локви кръв, и още кръв беше изтекла вътре и навън от умивалника и бе оставила поточета гъсти червени следи, изглежда там беше най-зле. Виждаше се счупеният прозорец, захвърлена бутилка с препарат за отпушване на канали (която обясняваше ужасната миризма) и чифт мъжки обувки, на доста голямо разстояние една от друга. Едната беше доста наръфана.

И когато вратата се отвори изцяло, той видя мъжа.

Хауърд Митла се беше сврял в пространството между ваната и стената, след като бе свършил операцията по изхвърлянето на отпадъците. Държеше електрическите ножици в скута си, но батериите се бяха изтощили; в крайна сметка костите бяха по-здрави от клонките на живия плет. Косата му продължаваше да стърчи на клечки във всички посоки. По бузите и челото му имаше струйки кръв. Очите му бяха широко отворени, но погледът им бе съвсем празен — това изражение О’Баниън свързваше с лудите, които караха колите си със самоубийствена скорост и пълните откачалки.

Боже Господи, помисли си той. Този тип е бил прав. Той наистина е убил жена си. Или поне е убил някого. Тогава къде е тялото?