Стивън Кинг: Дъждовен сезон

Това не е камък , помисли си той. Това е…

— Джон? — попита Илис. Сега цялата къща се тресеше от тези меки тупкания. Сякаш ги бомбардираше едра, мека градушка. — Джон, какво е това?

— Жаба — отвърна той тъпо. Продължаваше да гледа към мърдащата сянка сред стъклата и говореше повече на себе си, отколкото на жена си.

Вдигна очи и погледна през прозореца. Гледката, която се откри пред погледа му, го накара да онемее от ужас и изненада. Вече не се виждаха хълмовете или хоризонта — дявол го взел, той едва виждаше хамбара, а той беше на десетина метра.

Въздухът се бе изпълнил с падащи неща.

Още три от тях паднаха през счупения прозорец. Една се приземи на пода, недалеч от потръпващата си другарка. Падна право върху острия връх на едно стъкло и от тялото й запръскаха струи черна течност.

Илис изпищя.

Другите две се заплетоха в пердетата, които започнаха да се движат и извиват, сякаш подети от поривист бриз. Една от тях успя да се освободи от пердето, скочи на земята и заподскача към Джон.

Той започна да опипва стената с ръка, която сякаш не беше част от него. Пръстите му попаднаха на електрическия ключ и го натиснаха.

Нещото, което подскачаше към него по посипания със стъкла под, беше жаба, но едновременно с това не беше жаба. Черно-зеленото му тяло беше прекалено голямо, прекалено буцесто. Златисто-черните му очи бяха изскочили като невероятни яйца. Щръкнали напред от устата й, сякаш откопчали долната й челюст, напираха цял букет огромни зъби, остри като игли.

Жабата дебело изкряка и направи голям скок към Джон, сякаш беше на пружини. Зад нея през прозореца падаха още жаби. Онези, които бяха паднали на пода, или бяха умрели веднага, или бяха осакатени, но още много — още прекалено много — използваха пердетата като предпазна мрежа и се стоварваха на пода невредими.

— Излез оттук! — изкрещя Джон на жена си и ритна жабата, която — може би приличаше на лудост, но си беше самата истина — го нападаше. Тя не се дръпна, изплашена от крака му, напротив, заби иглоподобните си зъби в пръстите му. Болката бе незабавна, огнена, страхотна. Без да се замисля, той се извърна и ритна стената с всичка сила. Усети, че пръстите му се строшиха, но и жабата се пръсна, разплисквайки черната си кръв върху дървената ламперия в полукръг, като ветрило. Неговите пръсти се бяха превърнали в полудял пътепоказател, който сочи във всички посоки едновременно.

Илис стоеше замръзнала на вратата към антрето. Сега чуваше как се трошат прозорци в цялата къща. След като се бяха любили, тя си беше облякла една от фланелките на Джон и сега я стискаше отпред на врата с две ръце. Въздухът бе пълен с грозни квакащи звуци.

— Излез, Илис! — изкрещя Джон. Той се обърна и разтърси окървавения си крак. Жабата, която го беше ухапала, беше мъртва, но огромните й, невероятни зъби се бяха забили в плътта му като заплетени рибарски въдички. Този път той ритна във въздуха като човек, който замахва към футболна топка, и накрая жабата излетя встрани.

Протритият килим в дневната вече се беше покрил с надути, подскачащи тела. Те всички подскачаха към тях.

Джон се затича към вратата. Кракът му попадна върху една от жабите и я пръсна. Петата му се подхлъзна върху студеното желе, което изскочи от тялото й, и той за малко не падна. Илис отпусна смъртоносната хватка около деколтето на фланелката си и здраво го хвана. Залитнаха заедно и Джон затръшна вратата, като притисна с нея една от жабите и я преряза на две. Горната половина започна да се гърчи на пода, зъбатата й черна уста се отваряше и затваряше, изпъкналите черно-златни очи се кокореха към тях.

Илис хвана с длани лицето си и започна да пищи истерично. Джон се пресегна към нея, но тя поклати глава и се отдръпна.

Звукът от жабите, които се удрят по покрива, беше неприятен, но много по-ужасно беше крякането и цвъртенето, защото тези звуци идваха от вътрешността на къщата… от всички ъгли на къщата. Той си помисли за стареца, който седеше на люлеещия се стол пред универсалния магазин и който им беше извикал: Може би ще е добре да си затворите капаците на прозорците.

Господи, защо не му повярвах?

И веднага след това му мина през ум: Как да му повярвам? Нищо в моя живот не беше ме подготвило да му повярвам!

Някъде отвъд звука на жабите, които падаха на земята навън, и на жабите, които се разплескваха по покрива, той чу много по-зловещ звук — дъвчещия, цепещ звук, идващ от жабите в дневната, които бяха започнали да прегризват път през вратата. Всъщност той виждаше как вратата прилепва все по-плътно към пантите под тежестта на все повече и повече жаби, които напираха с цялата си маса.