Дежьо Кемени - Тайнственият козел

— Да, но тази врата е отворена до вечерта. Наистина, в добри отношения сме помежду си, пък и брат й понякога я вика на телефона и аз нямам нищо против, когато тя ми ползува телефона.

Сокач кимаше с глава.

— Продължете, ако обичате! Стигнахме дотам, когато днес след обяд, ако добре си спомням, в четири и половина сте разговаряли тук.

Снабдителят хвърли изгасналата цигара в пепелника и продължи:

— Да сме приказвали десетина-петнадесет минути. Луизика бе доста нервна, но не личеше твърде много, тъй като от няколко седмици бе в почти същото състояние. Виках й да отиде на лекар, тя само махаше с ръка: „Няма да може да помогне лекарят на моята болест“. Но каква й бе в действителност болестта, никога не каза. Винаги бе малко затворена, не обичаше да говори за личните си работи.

— Това също така означава, че не знаете дали Луиза Гатц е имала ценни предмети? Или по-точно, има ли?

Биро колебливо показа наоколо.

— Доколкото аз съм имал достъп до нея… Това, което е тук, е на стойност най-много десет-дванадесет хиляди форинта.

— Значи, не знаете. За какво разговаряхте днес?

— За всекидневни работи. За музикалната програма по радиото, за прогнозата на времето, за такива работи. Опитах се да й обясня, че по това време на активиране на слънчевите петна…

— Според вас Луиза Гатц нормална ли е?

Биро вдигна поглед, сви рамене.

— Кой всъщност е напълно нормален?

— Добре, продължете!

— Доста… Как да кажа… Доста чувствителна жена. Днес след обяд забелязах, че е по-уморена от обичайното и скоро я оставих сама. През вратата дочух, че все още въздиша известно време, след това включи радиото и затананика заедно с него.

— Има ли, или имала ли е някога професия тази дама?

Биро се хвана изненадан за главата.

— Не ви ли е познато името Луиза Гатц? Разбира се, вие сте още твърде млад, за да помните. Преди тридесет години бе една от най-известните пианистки в Европа. Участвуваше в концерти във Виена, Прага, след това поради някакво душевно сътресение, какво точно не знам, но вестниците така писаха тогава, се оттегли… Ах, да, спомням си, майка й почина. Оттогава десетилетия вече преживява като учителка по музика, напълно самотна. В четиридесет и шеста остави и учителството. Скоро след това аз се преместих тук. Получава някаква малка пенсия.

— Никой ли няма освен брат си?

— Доколкото знам, никой. Поне с други няма досег. С брат си също не толкова често. Той имаше навик повече да телефонира, въпреки че в последно време твърде често се обаждаше, дори няколко пъти и Луизика му позвъни. Така си правих сметка за телефонната такса, за щото аз си отбелязвам всеки мой разговор, за сверка с пощата. Но, разбира се, никога не отворих дума за това. Брат й също е пенсионер, преподавател. Доколкото знам, живее някъде в стара Буда. И той е такъв затворен в себе си, дори доста унил по природа.

— Странно семейство. Не мислите ли, че всичко това е фантасмагория на въображението на една душа на изкуството, на разклатените нерви на една стара мома?

— За луд ли ме смятате? — извика с упрек Биро. — И вие ли ме смятате за луд?! — Усещаше се как гласът му трепери. — Но впрочем, не само тя го видя, но и аз! И другите от къщата, и аптекарят също…

— Кой ви мисли за луд, господин Биро — Снабдителят мълчеше. — Успокойте се! Защо ви интересуват слънчевите петна?

Биро се засмя нервно.

— Заради ревматизма ми. Нищо не помага, затова препрочитам всякакви статии, свързани с него. Например в „Живот и наука“…

— Моля ви, по-добре говорете за козата! Добре, да приемем, че козата е била от плът и кръв. Но че се е появила като призрак, и то върху масата в гостната, извинявайте, но…

— Видях я, господине. С двете си очи я видях!

Няколко секунди Сокач гледаше снабдителя, след това махна с ръка.

— Добре, продължете!

— Да… Значи, тананикаше си с радиото. Помислих, че най-после се е успокоила малко, тъй като и аз бях уморен и нямах никакво желание да тичам за лекари и тям подобни. След това изведнъж… — мъжът с домашен халат и чехли се изправи и започна да обяснява с две ръце: — чух писък. Луизика крещеше: „Света Богородичке, господин Биро! Козелът…“. След това пък: „Помогнете ми, господине!“ Скочих, отворих вратата, Луизика лежеше неподвижно там, в безсъзнание, между масата и шевната машина, а тук на масата… — задъхвайки се, Биро пое въздух, очилата му се плъзнаха към върха на носа му, и треперейки от възбуда, отново посочи към масата. — Върху масата се виеше синьо-виолетово кълбо мъгла и от него се показваше само една глава на козел. Устата му бе отворена и блееше с някакъв призрачно болезнен глас. Нямах сили да мръдна. След това мъглата се дръпна малко назад и успях да видя задната част на козата, като едно размито бяло петно. Нямаше заден крак. Нямаше, другарю старши лейтенант — извика Биро, — нямаше! Но след това и той се появи. Скочи от масата и блеейки, тътреше левия си заден крак. После се разтича из стаята. Счупи с рогата си стъклото на библиотечния шкаф… Исках да го отклоня, но козелът почти ме изтласка и избяга през пролуката на отворената врата. Побягнах след него. Още го виждах как скача по стълбите. И портиерката го видя. Тогава повиках „Бърза помощ“… Разказах им всичко. Само се смяха.