Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

Взеха шапките си. Но вече бе много късно.

Човекът с белезите тикаше пред себе си някаква жена с луничаво лице, сякаш тя не можеше да ходи сама, и й обясняваше:

— Виждаш ли, Мета, в училище тоя господин беше първенец на нашия клас.

А на Фабиан каза:

— Това е жена ми, стари момко. В известен смисъл, моята по-добра половинка. Живеем в Ремшайд. Окачих на пирона амбициите си за служба и сега съм в предприятието на тъста. Произвеждаме вани. Ако ти потрябва някога вана, можеш да я получиш по цени на едро! Ха-ха! Да, работите ми се нареждат добре. Благодаря! Щастлив брак, жилище в двуфамилна къща, голяма градина зад нея, не оставам без пари на ръка, а си имаме и дете, но отскоро.

— Още е съвсем мъничко — извини се Мета и показа с ръце размерите на детето си.

— Е, все ще порасне — утеши я Лабуде.

Жената го погледна признателно и отново се закачи за мъжа си.

— И тъй, стари разбойнико — подхвана пак висшистът, — разправяй сега какво си вършил през цялото време.

— Нищо особено — рече Фабиан. — В момента си сковавам космическа ракета. Каня се да поразгледам луната.

— Великолепно! — извика човекът, който се беше вмъкнал посредством брака си във ваните. — Германия над всичко! А как е брат ти?

— Вие ме обсипвате с радостни вести, уважаеми господине — каза Фабиан. — Отдавна си мечтая да имам братче. Само един скромен въпрос между другото: в същност къде сте завършил гимназия?

— В Марбург, разбира се.

Фабиан сви със съжаление рамене.

— Казват, че Марбург бил очарователен град, но аз за съжаление още не съм го виждал.

— В такъв случай хиляди извинения! — изръмжа другият. — Малко недоразумение, поразителна прилика, не ми се сърдете. — Той удари токове, след това изкомандува: — Идвай, Мета! — и се отдалечи.

Мета погледна смутено Фабиан, кимна на Лабуде и последва съпруга си.

— Такава тъпа маймуна! — каза възмутен Фабиан. — Заговорва съвършено непознати хора и фамилиарничи с тях. Подозирам, че в кабаретната режисура на този Калигула влиза и просташкото държане на посетителите в това кабаре.

— Не ми се вярва — каза Лабуде. — Ваните положително бяха истински, а също и съвсем мъничкото дете.

Тръгнаха си към къщи. Лабуде унило гледаше паважа.

— Истински позор е — подхвана той след известно време. — Тоя бивш стажант си има жилище, градина, професия, жена с лунички и какво ли не още. А пък ние вегетираме като някакви скитници, все още нямаме установена професия, нито установен доход, нито установена цел, нито дори установена приятелка.

— Но нали ти си имаш Леда!

— И което ме възмущава особено — продължи Лабуде, — такъв един тип си има собствено, лично свое дете.

— Не почвай да завиждаш! — каза Фабиан. — Тоя юридически подкован фабрикант на вани е изключение. Колко от трийсетгодишните днес могат да се оженят? Един е безработен, друг утре ще го изхвърлят от работа. Трети пък никога не е имал работа. В момента държавата ни не е годна да осигури сносни условия за подрастващите поколения. Най-хубаво е онзи, комуто върви зле, да си остане сам, вместо да кара жена си и детето си да участвуват пропорционално в несретите му. А пък който въпреки всичко увлича със себе си и други, действува най-малкото лекомислено. Не зная кой е измислил сентенцията, че споделеното зло било половин зло, но ако тоя тъпак живее още, то пожелавам му да има двеста марки месечно и осем членно семейство. Нека дели тогава злото си на осем, докато му причернее. — Фабиан погледна отстрани своя приятел. — Впрочем защо те угнетява това? Нали твоят баща ти дава пари! А пък щом си получиш разрешението да преподаваш в университета, и самият ти ще печелиш по няколко гроша. Тогава ще се ожениш за Леда и нищо няма да пречи на бащинските ти радости.

— Освен икономическите затруднения има и други — каза Лабуде, спря и махна на едно такси. — Не ми се сърди, че искам сега да остана сам. Ще можеш ли да минеш утре и да ме вземеш от жилището на родителите ми? Трябва да ти разправя разни неща.

Той тикна нещо в ръката на приятеля си и се качи в чакащата кола.

— За Леда ли се отнася? — запита Фабиан през отворения прозорец.

Лабуде кимна утвърдително и сведе глава. Таксито потегли.

Фабиан изпрати колата с поглед.

— Ще дойда! — извика той.

Но колата вече се беше отдалечила и червеното й задно фарче приличаше на светулка. След това той се опомни и погледна какво държи в ръката си. Беше банкнота от петдесет марки.

На следната утрин Фишер посрещна Фабиан с укорен поглед. Беше привършил вече закуската си. Наближаваше десет и половина.