Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

— Във велико време живеем — каза той, — и от ден на ден то става все по-велико!

Пред кабарето бяха паркирани многобройни частни коли. Червенобрад мъж с шапка с увиснали щраусови пера и огромна алебарда се беше облегнал на вратата на локала и викаше:

— Влизайте, влизайте в гумената килия!

Лабуде и Фабиан влязоха, дадоха палтата си на гардероб и след дълго търсене си намериха места на една от ъгловите маси в препълнената и задимена зала.

По нестабилната сцена подскачаше и се хилеше безпричинно някакво момиче. Явно беше някаква танцьорка. Тя носеше рокля с отровнозелен цвят, която си бе ушила сама, държеше китка изкуствени цветя и през равни промеждутъци от време подхвърляше във въздуха ту себе си, ту китката. Вляво от сцената, до раздрънкано пиано, седеше беззъб старик и свиреше Унгарска рапсодия.

Не можеше да се разбере има ли някаква връзка между танца и музиката. Публиката, облечена без изключение елегантно, пиеше вино, водеше разговори на висок глас и се смееше.

— Госпожице, викат ви спешно на телефона! — изкрещя някакъв плешив господин, който бе най-малкото генерален директор.

Околните се закискаха още по-силно. Танцьорката не се обезпокои и продължи да се усмихва и да подскача. В този миг пианото престана да свири. Рапсодията беше свършила. Без да спира подрипването си, момичето хвърли от сцената злобен поглед към пианиста — танцът още не беше свършил.

— Мамичко, детето ти те вика! — изквича някаква дама с монокъл.

— Вашето дете също — обади се някой от една по-далечна маса.

Дамата се извърна.

— Аз нямам деца.

— Щастливци! — извика някой от дъното на залата.

— Тишина! — изрева друг.

Словесната престрелка секна.

Девойката продължаваше да танцува, макар че краката й сигурно отдавна бяха отмалели от болка. Най-сетне самата тя сметна, че вече достатъчно е танцувала, преустанови подрипването си с неумел поклон, усмихна се още по-глуповато и разпери ръце. Един дебел господин със смокинг стана.

— Добре, много добре! Утре можете да дойдете у нас да изтупате килимите!

Публиката шумеше и ръкопляскаше. Момичето не преставаше да се кланя. Тогава иззад кулисите излезе някакъв мъж, издърпа от сцената танцьорката, която се противеше упорито, и сам пристъпи към рампата.

— Браво, Калигула! — извика някаква дама от първия ред маси.

Калигула, закръглен млад човек с очила с рогови рамки, се обърна към господина, седнал до тая жена.

— Ваша съпруга ли е? — запита той.

Господинът кимна утвърдително.

— Тогава кажете на вашата съпруга да си затваря човката! — каза Калигула.

Публиката почна да ръкопляска. Човекът от предната маса почервеня. Жена му се почувствува поласкана.

— Тишина, простаци такива! — извика Калигула и вдигна ръце. Настъпи мълчание. — Нима танцът, който току-що видяхте, не беше нещо изключително?

— Да! — закрещяха всички.

— Сега обаче следва нещо още по-хубаво. Сега ще ви изпратя един човек на име Паул Мюлер. Той е от Толкевиц. Въпросното селище се намира в Саксония. Паул Мюлер говори саксонски и твърди, че бил рецитатор. Той ще ви издекламира една балада. Пригответе се за нещо небивало. Паул Мюлер от Толкевиц, ако данните за него не са лъжливи, е луд. Не съм щадил никакви средства, за да привлека за моето кабаре този ценен сътрудник. Защото не мога да понасям да има луди само в салона за зрителите.

— Това е вече решително много! — извика някакъв посетител, чието лице бе украсено с белези от дуели.

Той беше скочил на крака и възмутено дърпаше жилетката си.

— Сядайте! — каза Калигула и изкриви уста. — Знаете ли какво сте вие? Идиот!

Висшистът се мъчеше да си поеме въздух.

— Впрочем — продължи съдържателят на кабарето, — впрочем, като казах идиот, нямах пред вид обидния смисъл на тая дума, а гледах на нея като характеристика.

Зрителите се смееха и ръкопляскаха. Приятели дръпнаха възмутения господин с резките по лицето обратно на стола му и почнаха да го успокояват. Калигула взе в ръце звънец, задрънка с него като нощен пазач и извика:

— Паул Мюлер, излез!

След това изчезна.

Иззад кулисите се зададе възвисок, необикновено блед човек с раздрани дрехи.

— Здравей, Мюлер! — закрещя публиката.

— Расъл и не мислил — каза някой.

С предизвикателна сериозност на лицето Паул Мюлер се поклони, прокара ръка през косата си и притисна с длани очите си. Съсредоточаваше се. Внезапно откри лицето си, протегна ръце далече напред, разпери пръсти, отвори очи и каза: