Робин Кук - Пристъп

Даниел кимна с глава.

— Трябва да го кажете на глас за протокола — подкани го Ашли.

— Така е — каза Даниел.

— Доколкото знам, под краката ви гори, защото имате нужда от доста пари, за да се задържите на повърхността и ако не получите втория транш от финансирането, очаква ви фалит.

— Така е.

— Много лошо — рече Ашли с привидно съчувствие. — Но за нашите цели тук, на това слушане, трябва да приема, че обективността ви по моралната страна на въпроса е сериозно застрашена. Искам да кажа, че бъдещето на цялата ви компания зависи от това, законопроект 1103 да не мине. Не е ли вярно, докторе?

— Мнението ми е и ще продължава да бъде следното: от морална гледна точка би било погрешно да се спре научноизследователската работа и да не се използва методът НХТСК за лекуване на страдащото човечество.

— Мнението ви е записано в протокола — каза Ашли. — Но и аз искам да отбележа за протокола, че доктор Даниел Лоуъл не пожела да отговори на зададения му въпрос.

Ашли се облегна назад и погледна в дясно.

— Нямам повече въпроси към свидетеля. Дали някой от високоуважаемите ми колеги иска да му зададе въпрос?

Ашли изгледа лицата на сенаторите, които седяха на подиума.

— Много добре — завърши той. — Подкомисията по здравната политика иска да благодари на доктор Лоуъл и доктор Д’Агостино за участието им в слушането. А сега призовавам следващия свидетел: мистър Харълд Мендес от организацията „Право на живот“.

11:05 часа, четвъртък, 21 февруари 2002 година

Стефани видя таксито сред носещите се към нея коли и тутакси вдигна ръка. Двамата с Даниел бяха последвали съвета на охраната в административната сграда на сената и бяха тръгнали пеша към авеню „Конститюшън“ с надеждата да хванат такси, но нямаха късмет. Сутринта денят обещаваше да е хубав и да им донесе успех, но по-късно нещата се влошиха. От изток заприиждаха гъсти черни облаци и с падането на живачния стълб вероятността да завали сняг се увеличи. В такова време търсенето на таксита очевидно надвишаваше предлагането.

— Едно идва насам — измърмори Даниел с такъв тон, сякаш Стефани бе виновна за липсата на свободни коли. — Не го изпускай!

— Виждам го — отвърна тя също тъй ядовито.

След като излязоха от сградата, където се проведе слушането, двамата общуваха с кратки фрази. С напредването на деня настроението им се помрачаваше подобно на облачното небе над тях.

— По дяволите! — измърмори тя, когато таксито профуча край нея, без да спре.

Сякаш шофьорът бе сляп. Какво ли не направи, за да привлече вниманието му, само дето не се хвърли под колата.

— Знаех си, че ще го изпуснеш — стисна устни Даниел.

— Какво можех да направя? Махах. Свирках. Дори подскачах. А ти и пръста си не помръдна.

— Какво, по дяволите, ще правим сега? — попита Даниел. — Студено е като на северния полюс.

— Е, Айнщайн, ако ти хрумне нещо гениално, съобщи ми.

— Какво? Да не би да съм виновен, че няма таксита?

— И аз не съм — отвърна Стефани.

Бяха се свили в палтата си и напразно се опитваха да се стоплят; така те всъщност се стремяха да стоят по-далеч един от друг. Никой не си бе взел зимен балтон. Мислеха, че след като отиват на шестстотин километра в южна посока, няма да им е нужно.

— Идва още едно — отбеляза Даниел.

— Твой ред е.

С високо вдигнати ръце Даниел навлезе в платното, доколкото му бе възможно. Почти веднага трябваше да отскочи назад, защото видя едни пикап да се носи към него в най-близкото до тротоара платно. Даниел махаше и викаше, ала таксито дори не намали скоростта си.

— Браво! — укори го Стефани.

— Млъкни!

Тъкмо се канеха да се откажат и да продължат пеша на запад по Конститюшън Авеню, шофьорът на едно такси натисна клаксона. Той чакаше на светофара на ъгъла на Първа улица и Конститюшън и наблюдаваше изпълнението на Даниел. Когато светлините се смениха, колата направи ляв завой и спря до бордюра.

Стефани и Даниел се напъхаха вътре и сложиха предпазните колани.

— За къде? — попита шофьорът, докато ги гледаше в огледалото за обратно виждане.

Носеше чалма, а кожата му бе толкова тъмна, сякаш бе прекарал цяла седмина под палещото слънце на Сахара.

— Хотел „Четирите сезона“ — отвърна Стефани.

През целия път двамата мълчаха и съсредоточено гледаха всеки в своя прозорец.

Най-после Даниел въздъхна.

— Мина по-зле, отколкото очаквах.

— Меко казано — отвърна Стефани. В гласа й се долавяше горчивина.