Робин Кук - Заплаха

После отвори вратата на гардеробчето и се зае да сресва косата си пред малкото огледало, прикрепено от вътрешната страна. Приключи с тази деликатна процедура, огледа се за последен път, след което излезе в коридора и се насочи към кабинета на Робърт Баркър.

— Имаш ли една свободна минута? — подвикна през отворената врата тя.

— За теб винаги, дори цял ден — отвърна Баркър и се облегна назад в стола си.

Хелън влезе и внимателно затвори вратата след себе си. През това време Баркър извъртя снимката на жена си, която стоеше на рамка върху бюрото. Острият й поглед винаги го смущаваше когато Хелън беше тук.

— Току-що имах посещение — каза младата жена и по навик кръстоса крака в едно от двете кресла, които бяха обърнати към писалището.

Робърт усети как слепоочията му овлажняват. Гледката беше наистина възхитителна, тъй като късата поличка на Хелън не скриваше почти нищо от красивите й бедра.

— Нашата директорка по творческите въпроси — уточни Хелън. Тя прекрасно знаеше какво става в душата на шефа и беше доволна от ефекта на издължените си бедра. — Помоли ме за допълнителна информация…

— Каква по-точно? — попита Робърт. Гледката сякаш го хипнотизираше, очите му останаха заковани в бедрата на младата жена.

Хелън обясни. Специално внимание обърна на онази част от разговора си с Терез, в която бяха засегнали проблема с чумната епидемия. Робърт продължаваше да мълчи и тя се изправи, за да прекъсне хипнозата.

— Опитах се да й кажа, че няма смисъл да използва този проблем за целите на рекламната кампания, но тя е убедена, че ще има ефект…

— Може би е трябвало да си мълчиш — отвърна най-сетне Робърт и механично разхлаби възела на вратовръзката си.

— Как да мълча? — изви вежди Хелън. — Идеята й е отвратителна и напълно безвкусна!

— Именно — кимна Робърт. — Какво по-хубаво от официалното предлагане на безвкусни идеи?

— Разбирам какво имаш предвид, но реагирах спонтанно…

— Не се притеснявай — усмихна се Робърт. — Още не можеш да се мериш по коварство с мен, но бързо се учиш… Проблемът при тази идея за нозокомиалните инфекции е там, че тя може да се окаже добра… И точно там да се крие решаващата разлика между „Нешънъл Хелт“ и „АмериКеър“…

— Винаги мога да й кажа, че не съм успяла да се добера до информация с подобна специфика — подхвърли Хелън. — Което може би ще бъде чиста истина…

— Може би, но всяка лъжа е свързана с известни рискове — поклати глава Робърт. — Представи си, че Терез вече разполага с въпросната информация и иска да ни изпита… Затова смятам, че трябва да й осигуриш всичко, което иска. Преди това обаче ще ме информираш какво точно си й предала, окей? Винаги трябва да бъда една крачка преди Терез Хейгън!

— Как си бе, приятелче? — подвикна Чет.

— Отлично — промърмори Джак и тръсна купчина папки върху претрупаното си бюро.

В четвъртък Чет беше свободен от аутопсии и се занимаваше единствено с писане на патологични заключения. По принцип медицинските следователи аутопсираха само три дни в седмицата, а през останалото време бяха заети с попълване на обемистите формуляри, които бяха задължителни за приключването на всеки отделен случай. А те никак не бяха малко — от патологичните анализи, от лабораторията, от болничните заведения или лекарите на частна практика, от полицията… В допълнение всеки патолог беше длъжен лично да се запознае с хистологичните проби на случаите, за които отговаря.

Джак седна и се зае да разчиства плота — дотолкова, доколкото да си осигури място за работа.

— Добре ли се чувстваш тази сутрин? — попита Чет.

— Малко съм махмурлия — призна намусено Джак, изрови телефона изпод купищата хартия и разтвори първата папка от купчината пред себе си. — А ти?

— Аз съм окей — отвърна Чет. — Свикнал съм да удрям по една-две чаши вино. Освен това и мацките помогнаха, най-вече Колийн… Хей, нали не си забравил за довечера?

— Тъкмо мислех да обсъдим този въпрос — промърмори Джак.

— Но ти обеща!

— Не съвсем — поклати глава Джак.

— Не ме предавай, моля те! Мацките ще очакват и двама ни… Като нищо ще си тръгнат, ако им се изтърся сам!

Джак само го погледна.

— Моля те! — повтори Чет.

— Добре, но само този път! — предаде се с въздишка Джак. — Макар че не разбирам за какво толкова съм ти притрябвал… Справяш се отлично и без мен.

— Благодаря ти, приятелче — ухили се широко Чет. — Задължен съм ти.