Робин Кук - Заплаха

— Обадете се на доктор Цимърман и й опишете симптомите си — посъветва жената той.

— Защо?

— Може би ще ви предпише специално лечение — отвърна Джак. — Не само на вас, но и на цялото ви семейство. — Римантадинът беше добро средство не само за предотвратяване на грип, но и за ограничаване на пораженията му. Но за съжаление цената му е твърде висока и „АмериКеър“ едва ли ще приеме да похарчи допълнителни средства за лечението на отделен пациент…

Напусна апартаментчето на Хернандес и се насочи към Броудей да търси такси. Към уплахата от покушението се прибави и разочарованието. Посещението при Глория се оказа абсолютно безплодно. Имаше всички шансове да пипне грипния вирус, който бе повалил жената и който вероятно е близък до онзи, убил Кевин Карпентър…

Единствената му утеха бяха хапчетата римантидин, които вече беше погълнал. Но едновременно с това той прекрасно знаеше, че това лекарство не дава стопроцентова гаранция срещу грипния вирус, особено ако той е от някой нов или мутирал щам.

Таксито го стовари пред главния вход на Патологическия център. Следобедът преваляше. Мрачен и недоволен, той се изправи пред задвижваната от електросигнал врата и зачака да бъде пропуснат. В една от тесните стаички за идентификация на труповете седеше Дейвид. Не знаеше фамилното му име, но това без съмнение беше същият Дейвид, който го беше качил в колата си след инцидента в парка, заедно с Плюнката.

В очите на Дейвид се четеше мрачна неприязън.

Джак му обърна гръб и забърза по стълбите към моргата. Токовете на обувките му звучно потракваха по цимента. Влезе в помещението с хладилните камери, обзет от мрачни предчувствия. В коридора имаше носилка с новопристигнал труп, осветен от ярката крушка на тавана, точно над него.

Чаршафите бяха подредени за полароидна снимка, виждаше се само лицето. Напоследък бяха възприели разпознаването на труповете по снимка, тъй като по този начин на близките се спестяваха доста неприятни гледки.

Джак усети как в гърлото му засяда огромна буца. Лицето на Чадъра беше спокойно, със затворени очи. Изглеждаше абсурдно млад, най-много на четиринадесет-петнадесет години.

Поклати глава и тръгна към асансьорите. Беше безкрайно депресиран. Чет го нямаше горе, от гърдите му се отрони въздишка на облекчение. Затръшна вратата след себе си, седна на бюрото и скри лице в дланите си. Плачеше му се, но сълзите не идваха. Отново беше станал причина за смъртта на друг човек!

На вратата се почука, но той не реагира. Надяваше се да го оставят на мира, но посетителят явно беше на друго мнение и продължи да чука. Джак въздъхна и подвикна да влезе.

— Не искам да те притеснявам — колебливо промълви Лори, открехнала вратата само няколко сантиметра. После видя опасните пламъчета в очите му и понечи да затвори.

— Какво искаш? — спря я Джак.

— Исках да ти кажа, че говорих с детектив Солдано — отвърна младата жена, пристъпи навътре и остави едно листче върху бюрото. — Това е телефонът му, чака да се обадиш…

— Благодаря ти, Лори — рече с въздишка Джак. — Но мисля, че сега не бих могъл да разговарям с никого…

— Той е готов да помогне и всъщност…

— Моля те! — повиши тон Джак. — Искам да бъда сам!

Лори кимна и побърза да затвори вратата след себе си. В коридора колебливо се спря. Никога не беше го виждала в такова настроение и сърцето й се сви. Човекът в малката стаичка нямаше нищо общо с онзи Джак, когото познаваше.

Обърна се и с бърза крачка се насочи към кабинета си. Там вдигна телефона и набра номера на Лу Солдано.

— Доктор Степълтън току-що се появи — информира го тя.

— Много добре — рече Лу. — Кажи му да завърти един телефон. Поне един час няма да мърдам оттук…

— Страхувам се, че няма да ти се обади — въздъхна Лори. — Поведението му е много странно. Сигурна съм, че е станало нещо лошо…

— А защо мислиш, че няма да се обади? — учуди се Лу.

— Не знам — унило отвърна Лори. — Дори не пожела да разговаря с мен. А долу докараха трупът на още един гангстер. Убит е при престрелка в непосредствена близост до „Манхатън Дженерал“…

— Мислиш, че твоят човек има нещо общо с това?

— Не знам какво да мисля — призна Лори. — Но съм много разтревожена. Имам чувството, че ще се случи нещо страшно!

— Добре, спокойно — рече Лу. — Ще измисля нещо…

— Обещаваш ли?

— Някога да съм те лъгал? — отвърна с въпрос детективът.

Джак разтърка очи и погледна пръснатите върху бюрото недовършени доклади за аутопсия. Даваше си сметка, че няма сили да се концентрира върху тях.