Хал Клемент - Огнен цикъл

Вътре също правеше грешки, макар и не често. Веднъж едва не се задуши в едно малко помещение за складиране на храни, а друг път насмалко не падна в дупката на един улей за изхвърляне на боклук. По-късно научи, че улеят стигал до тесен пролом, пълен с полузамръзнала вода, която отнасяла боклука. Ето защо посрещна с облекчение края на обсъжданията; бе възприет планът за атаката.

Той бе доста остроумен. Двамата с Дар трябваше да се върнат до града с планер и да покръжат над селото, за да ги видят оттам. По същото време голяма група стрелци щеше да се приземи от другата страна, далече от града, и да влезе незабелязано в него. Двете групи трябваше да се срещнат на място, избрано от Дар, който начерта подробна карта на града с помощта на фотографичната си памет.

Предполагаха, че жителите на селото щяха да изпратят отново група, за да улови нарушителите. Дар и Крюгер трябваше да я подмамят на един площад, заобиколен от сгради, в които щяха да чакат стрелците от ледената шапка. Съществуваше опасност да задържат Нилс и Дар и дори да ги убият на място, но това сякаш не направи никакво впечатление на Дар; Крюгер предпочете да скрие собствените си чувства.

Този път Крюгер провери дали бяха оставили храна и вода в големия планер, въпреки че според Дар те бяха излишни при подобно пътуване.

Връщането към тропика зарадва Крюгер, но само за малко. Не след дълго спареният въздух от другата страна на океана го накара да си спомня с копнеж за ветровете от ледената шапка, забравил, съвсем по човешки, разбира се, че веднъж същите ветрове едва не го бяха убили. Трудно бе да се предположи реакцията на Дар Ланг Ан, ако бе успял да долови мислите на своя спътник. Но тъй като Крюгер внимаваше да не се издаде, пилотът можа да се съсредоточи върху задълженията си.

Конусите на вулканите бяха намерени без затруднение. Повечето от останалите планери се намираха вече на брега, на няколко мили от тях; още веднъж по-леките летателни апарати показаха по-добро време. Дар и Крюгер видяха как екипажите им се събираха, за да тръгнат към града, и решиха да останат още малко във въздуха, за да бъдат сигурни, че стрелците щяха да имат достатъчно време да заемат позиция.

Те продължиха нагоре по брега отвъд вулканите и положиха много усилия да открият от въздуха селцето на своите предишни пазачи.

Оказа се, че самите колиби бяха скрити много добре между дърветата, но районът с гейзерите бе забелязан съвсем лесно. Неговата топлина създаваше превъзходно възходящо движение на въздуха и Дар кръжа няколко минути над него, докато двамата оглеждаха внимателно местността, но не видяха никакъв признак на живот. На края Дар върна планера към вулканите и се приземи на брега, колкото бе възможно по-близо до града.

Влязоха в него, оставяйки ясни следи по пясъка, но не се безпокояха. В същност това се отнасяше само за Дар Ланг Ан; Крюгер се питаше дали шумотевицата не бе повече от необходимото. Сподели тревогите си със своя спътник, който обаче се изненада.

— Струва ми се, че няма от какво да се плашим — каза той най-сетне. — Те знаят, че сме принудени да кацнем на брега, защото планерът не може да се приземи в джунглата, а да вървиш по пясък и да не оставяш следи, е направо невъзможно. В града е по-друго.

— Добре.

Крюгер бе започнал да подозира, че хората на Дар Ланг Ан не бяха особено опитни във военните дела. Но и обитателите на селото, които трябваше да паднат в капана, можеха да се окажат също така неопитни; поне засега това бе единственото успокоение.

Градът бе тих, също като миналия път. Наскоро бе минал дъжд и по равните участъци на настилката се виждаха локви. От време на време се налагаше да газят през тях и част от пътя им до площада, където трябваше да ги чакат стрелците, бе белязан с мокри следи от стъпки. Крюгер изпитваше леко безпокойство при мисълта, че те щяха да се виждат доста дълго в почти изцяло наситения с влага въздух, но Дар сякаш не се бе сетил за това.

Те стигнаха до определеното място преди другите. А когато дойдоха всички, пристъпиха веднага към заемане на удобни позиции. Щом и това бе направено, за Дар и за Крюгер не остана нищо друго, освен да разглеждат околните сгради.

— Не виждам какво интересно можем да намерим — отбеляза момчето. — Вече бяхме на повечето места. Поне да бяхме избрали нещо, което не сме разглеждали така внимателно.

— Тогава няма да бъда сигурен, че ще се върнем на мястото на засадата — отбеляза на свой ред Дар. — Знаеш, че вървя само по памет.