Хал Клемент - Огнен цикъл

— В тях е записано всичко, което нашите хора са научили и направили през своя живот. Записките на онези, които са живели преди нас, бяха върнати в Укрепленията отдавна, веднага след като усвоихме тяхното съдържание; според нашия закон всеки човек е длъжен да напише свои собствени книги и те да бъдат запазени, така както и всичко, написано преди него.

— Разбирам. Интересна идея; ще трябва да се върнем отново към нея. А сега, още нещо: някои от нашите хора са останали с впечатление, че според теб всичко, свързано с огъня, било незаконно. Вярно ли е това?

— Да.

— А защо?

— Това знаем от нашите Учители, а и книгите от миналото ни казват същото.

— Казвали ли са ви, че той ще ви убие?

— Да, но има още нещо. Да умреш е едно; нали всички умираме, когато настъпи часът, но навярно има и друго, много по-лошо. Струва ми се, че когато умреш от топлина или нещо подобно, ти си мъртъв два пъти. Все пак нито Учителите, нито книгите го казват съвсем ясно.

— И въпреки всичко ти придружаваш това същество, което пали огън винаги, когато пожелае.

— Първия път се уплаших, но после реших, че след като гой не е истински човек, навярно се подчинява на други закони. Почувствувах, че по-важно е да занеса събраните за него сведения в Ледените укрепления, макар и да допусна всички възможни нарушения. Въпреки това оставах винаги колкото бе възможно по-далече от огъня, който той палеше.

Настана доста дълго мълчание, преди Учителят да заговори отново. А когато започна, тонът и думите му бяха окуражителни, поне в началото.

— И двамата показахте добра воля и дадохте полезни сведения — каза скритото същество. — Ние оценяваме това и ви благодарим. Засега оставате при нашите хора. Те ще се погрижат да бъдете добре настанени и нахранени; страх ме е само, че веднага не може да се направи нищо за хладината, която търси чужденецът, но и това може да се уреди постепенно. Оставете книгите и палещата машинка на камъка и нека всички си отидат.

Тиър се появи за малко и изчезна — дъждът и слънцето се сменяха; двамата пътници останаха с убеждението, че учителите на племето, което ги бе задържало, навярно бяха благоразположени към тях, но това не им пречеше да бъдат прекалено настойчиви. Щом кажеха нещо, то не се променяше. За жалост те бяха решили, че Нилс Крюгер и Дар Ланг Ан трябва да бъдат по всяко време на разположение за разговори, така че обитателите на селото, които изпълняваха нарежданията им буквално, се постараха да осигурят това.

И все пак те не бяха пленници в истинския смисъл на думата. Имаха право да се разхождат навсякъде из селото и близките му околности, с изключение на колибата, където отиваха само местните жители, за да разговарят с Учителите. Когато невидимите същества научиха за часовника на Крюгер, което стана по време на втория разговор, те любезно се съгласиха двамата да не бъдат непрекъснато в непосредствена близост при условие, че се явяват след определени интервали от време, уговорени на място от двете страни. Крюгер си помисли, че тяхната спогодба бе много добре издържана в психологически аспект, тъй като заедно с разрешението за свободно движение Дар получи и полуобещанието, че книгите ще му бъдат върнати не след дълго, макар и да не научи точно кога: «В момента те се разглеждат с най-голям интерес.» Крюгер не пропусна да отбележи, че от Дар не бе поискано да преподава уроци по своята писменост; истински важен бе само фактът, че обещанието привърза Дар към селото така силно, както и чифт стоманени белезници. Засега той отказвате да обсъжда всякакви планове, които предвиждаха отдалечаване от скъпоценните му книги.

Крюгер реши да провери как стояха някои неща и при първия удобен случай запита дали забраненият достъп до града се отнася и за пленниците. Той очакваше категоричен отказ и бе приятно изненадан, когато им разрешиха да отидат дотам, но при условие да не преместват и да не повреждат нищо. Той не спомена за ножа, взет от Дар, и обеща да изпълнят исканото от тях.

Дар се страхуваше, че това няма да се хареса на жителите на селото, защото все пак бе малко странно да се разрешава на пленниците нещо, което бе забранено за техните пазачи. Но след като не доловиха никакъв признак за промяна в отношенията, те стигнаха до заключението, че думата на Учителите бе наистина абсолютно задължителна за тези хора.

Двамата се възползваха няколко пъти от даденото им разрешение, но не откриха нищо повече от онова, което бяха пилели при първото си посещение. Крюгер търсеше внимателно и планомерно централата, която захранваше града с енергия, но не успя да я намери. Бе разочарован — много искаше да разбере какъв източник на енергия бяха използвали строителите на този град.