Хал Клемент - Огнен цикъл

Мълчанието бе нарушено от Дар, но не защото той имаше нещо против пренебрежението към собствената му личност при така създадените обстоятелства, а само защото се безпокоеше за своите книги.

— Хайде, кога ще видите тези ваши Учители? — попита той.

Очите на съществото, което държеше вързопа, се обърнаха към него.

— Когато те кажат. Първо трябва да се нахраним и докато храната бъде приготвена, аз ще им съобщя за нашето идване.

Един от хората, които не бяха в групата, се обади:

— Вече е съобщено. Ние ви чухме да идвате, а гласът на чужденеца ни подсказа, че сте ги хванали.

Крюгер разбра достатъчно от това изречение, за да схване причината за много по-малката изненада сред обитателите на селото, отколкото трябваше да се очаква. Сигурно групата е била изпратена да залови двамата пътници, след като са ги видели да пресичат с Дар откритото пространство пред града. Времето отговаряше съвсем точно.

— Учителят каза, че всички могат да се нахранят, след което пленниците трябва да отидат при него.

Дар и Крюгер не възразиха, макар че момчето изпита обичайните си съмнения към храната. Част от нея, поднесена най-напред, бе растителна; донесоха я в големи кошници, които поставиха на земята. Всички седнаха да се хранят около тях и Крюгер можа да си избере само нещата, за които знаеше, че са безопасни. В това време част от обитателите на селото се отправиха към гейзерите с кошници, в които имаше късове месо. Когато се върнаха, те ги поставиха на мястото на вече празните кошници; Крюгер с изненада откри, че месото бе толкова горещо, та не можеше да се държи в ръката. Очевидно бе сварено в някой от изворите.

Той и Дар бяха още гладни, но никой от двамата не се осмели да опита от месото след онова, което стана с Крюгер. Те гледаха тъжно как хората от селото гълтаха лакомо, докато една мисъл хрумна на момчето.

— Дар, тези хора са също като теб. След като свареното месо им понася, ти защо не ядеш? Поне единият от нас трябва да пази силите си.

Дар не бе съвсем сигурен, че обитателите на селото и той си приличат напълно, но неговото чувство за дълг го накара да се замисли и не след дълго да се съгласи, че приятелят му бе прав. Той започна да яде, но безпокойството му бе така очевидно за хората около него, че стана причина за още по-голямо удивление, отколкото външността на Крюгер.

Запитаха го от какво бе разтревожен и когато той им разказа за злополучния опит на своя приятел, изненаданите погледи се спряха отново на Крюгер.

— Не разбирам нищо от цялата тази работа — забеляза един от местните хора. — Ние винаги варим месото; това е правило; навярно твоят приятел е ползвал извор с отровна вода.

— Никакъв извор. Наблизо имаше само река със студена вода, а и нямахме достатъчно голям съд.

— Тогава как е приготвил месото?

— Сложи го на огъня.

Възклицанията, избухнали внезапно при тези думи, се сториха на Дар първата нормална реакция на хората около него, но почти веднага той разбра, че бе станало недоразумение.

— Наблизо ли беше огънят? — бе следващият въпрос. — Наредено ни е да съобщаваме на Учителите веднага, щом някъде се събуди друг вулкан, освен онези до Големия град.

— Това не беше вулкан. Той сам запали огъня.

Всички погледи се заковаха отново върху Нилс Крюгер; настъпи мъртва тишина. Никой не поиска от Дар да повтори думите си, защото всеки жител на Абиормен има достатъчно доверие на собствения си слух и на паметта си, за да предположи, че не е разбрал правилно такова просто изречение. Но недоверието се чувствуваше достатъчно ясно. Дар бе готов да заложи книгите си, че следващият въпрос няма да го изненада. И щеше да спечели.

— Как става това? Той има странен вид, но не изглежда силен.

Последната дума не се отнасяше само за физическа сила; тя имаше по-общо значение за всички възможни умения.

— Той има едно приспособление, което прави съвсем мъничък огън, когато го докосне както трябва. С него запалва малки парченца дърво, а когато те се разгорят, ги използва, за да разпали по-големите.

Питащият очевидно не повярва. А тъй като повечето от останалите също се съмняваха, разнесе се общо одобрително възклицание, когато той каза:

— Ще трябва да го видя.

Дар внимателно се въздържа да не се издаде с оня израз, който при него бе равностоен на усмивка, когато запита:

— Дали вашите Учители ще се съгласят да почакат, докато той ви го покаже, или и те ще поискат да го видят?

Неговият въпрос предизвика бърз разговор между обитателите на селото; на края един от тях изтича до малка колиба, разположена встрани от групата постройки. Дар проследи с любопитство човека, който се вмъкна вътре, опитвайки се да разбере нещо от неясните звуци, долитащи оттам. Опитът му не успя и той бе принуден да дочака връщането на пратеника.